Тримата мускетари

— Тръгнах от Портсмут пет часа след нея — каза лорд Уинтър, — пристигнах три часа след нея в Булон, изпуснах я за двадесет минути в Сент Омер и най-после в Лилие й загубих следите. Тръгнах наслуки и разпитвах всеки срещнат, когато ви видях да минавате в галоп; познах господин д’Артанян. Извиках ви, ала не ми отговорихте; исках да ви последвам, но конят ми беше много уморен и не можеше да препуска като вашите. И все пак изглежда, че въпреки бързането си сте пристигнали много късно!

— Вие виждате — отвърна Атос, като посочи на лорд Уинтър мъртвата госпожа Бонасийо и д’Артанян, когото Портос и Арамис се опитваха да свестят.

— И двамата ли са мъртви? — запита студено лорд Уинтър.

— За щастие не — отговори Атос, — господин д’Артанян е само в безсъзнание.

— А! Толкова по-добре! — забеляза лорд Уинтър. В този миг д’Артанян отвори очи.

Той се изскубна из ръцете на Портос и Арамис и се хвърли безумен върху трупа на любимата си.

Атос стана, пристъпи бавно и тържествено към приятеля си, прегърна го нежно и понеже той зарида, каза му със своя така благороден и убедителен глас:

— Приятелю, бъди мъж: жените оплакват мъртвите, мъжете отмъщават за тях!

— Да, да! — извика д’Артанян. — Да! Ако е за да отмъстим за нея, готов съм да те последвам.

Атос използува мигновената сила, която надеждата за отмъщение вдъхна на нещастния му приятел, и даде знак на Портос и Арамис да потърсят игуменката.

Двамата приятели я срещнаха в коридора още съвсем смутена и объркана от толкова събития; тя повика няколко монахини, които въпреки всички манастирски обичаи се намериха в присъствието на петима мъже.

— Госпожо — обърна се към нея Атос, като улови д’Артанян подръка, — ние оставяме на вашите благочестиви грижи тялото на тази нещастна жена. Тя беше ангел на земята, преди да стане ангел на небето. Погрижете се за нея като за ваша сестра; един ден ще се върнем да се помолим на гроба й.

Д’Артанян захлупи лицето си на гърдите на Атос и зарида.

— Плачи — рече Атос, — плачи, сърце, изпълнено с любов, с младост и живот! Уви! Как бих искал да мога да плача като тебе!

И поведе приятеля си с бащинска любов, утешаващ като свещеник, велик като човек, който много е страдал.

И петимата, последвани от слугите си, които водеха конете за поводите, тръгнаха към града Бетюн, чието предградие се виждаше, и спряха в първата странноприемница на пътя си.

— Няма ли да догоним тая жена? — попита д’Артанян.

— По-късно — отвърна Атос, — трябва да взема някои мерки.

— Тя ще ни избяга — продължи момъкът, — ще ни избяга, Атос, и ти ще бъдеш виновен за това.

— Аз отговарям за нея — заяви Атос.

Д’Артанян имаше такова голямо доверие в приятеля си, че наведе глава и влезе в странноприемницата, без да отговори.

Портос и Арамис се спогледаха, без да разберат откъде беше тази увереност у Атос.

Лорд Уинтър мислеше, че той говори така, за да притъпи болката на д’Артанян.

— Сега, господа — каза Атос, като се увери, че в страноприемницата има пет свободни стаи, — да се приберем всеки в стаята си. Д’Артанян има нужда да остане сам, за да си поплаче и да поспи. Аз се нагърбвам с всичко, бъдете спокойни.

— Струва ми се все пак — намеси се лорд Уинтър, — че ако трябва да се вземат някои мерки срещу контесата, това ме засяга: тя ми е снаха.

— А на мене — рече Атос — тя ми е жена. — Д’Артанян се усмихна, тъй като разбра, че Атос беше уверен в отмъщението си, щом разкриваше такава тайна; Портос и Арамис се спогледаха пребледнели. Лорд Уинтър помисли, че Атос е луд.

— Приберете се всеки в стаята си — повтори Атос — и ме оставете да си гледам работата. Вие виждате много добре, че в качеството си на съпруг аз имам това право. Само че, д’Артанян, ако не сте загубили листчето, което падна от шапката на оня човек, дайте ми го, на него беше написано името на село…

— Ах! — каза д’Артанян. — Разбирам. — Това име, написано от нейната ръка…

— Виждаш ли — продължи Атос, — че има бог на небето.

XXXIV МЪЖЪТ С ЧЕРВЕНАТА МАНТИЯ

Отчаянието на Атос се беше превърнало в сдържана мъка, която избистряше още повече блестящите му умствени способности.

Погълнат всецяло от една единствена мисъл, от мисълта за обещанието, което беше дал, и за отговорността, която беше поел, той се прибра последен в стаята си, помоли съдържателя да му даде карта на областта, наведе се над нея, проучи начертаните линии, видя, че четири различни пътища водят от Бетюн за Армантиер и накара да повикат слугите.

Планше, Гримо, Мускетон и Базен се явиха и получиха ясни, точни и строги нареждания от Атос.

Трябваше да заминат на другия ден призори и да отидат в Армантиер всеки по различен път. Планше, най-умният от всички, трябваше да тръгне по пътя, по който изчезна колата, придружавана, както си спомняме, от слугата на Рошфор, по която четиримата приятели бяха стреляли.

Атос впрегна в работа слугите, защото, откакто тези мъже бяха на служба при него и приятелите му, той бе открил у всеки от тях различни и ценни качества.