Тримата мускетари

Д’Артанян захвърли още димящия пистолет, който държеше в ръка, и падна на колене пред любимата си; Атос сложи пистолета си на пояса; Портос и Арамис, които държаха шпагите си в ръка, ги прибраха в ножниците.

— О, д’Артанян! Любими д’Артанян! Най-после дойде, не си ме излъгал, наистина си ти!

— Да, да, Констанс! Пак сме заедно!

— О! Тя напразно казваше, че няма да дойдеш, аз тайно се надявах; не исках да бягам; о, добре съм направила, колко съм щастлива!

При думата „тя“ Атос, който си седеше спокойно, изведнъж стана.

— Тя! Коя тя! — запита д’Артанян.

— Другарката ми, тази, която от приятелски чувства към мене искаше да ме избави от моите гонители; тази, която помисли, че сте гвардейци на кардинала и избяга.

— Вашата другарка — извика д’Артанян, като стана по-бял от бялото було на любимата си. — за каква другарка говорите?

— За жената, чиято кола беше пред вратата, за жената, която каза, че е ваша приятелка, д’Артанян; за жената, на която сте разказали всичко.

— Името й, името й! — извика д’Артанян. — Боже мой, не знаете ли името й?

— Зная, споменаха го пред мене; почакайте… но странно… Главата ми се мае! Притъмнява ми!

— Елате, приятели, елате! Ръцете й са ледени — извика д’Артанян, — лошо й е; велики боже! Тя губи съзнание!

Докато Портос викаше с цяло гърло за помощ, Арамис изтича до масата, за да вземе чаша вода; но той се спря, като видя страшно сгърченото лице на Атос, който, изправен до масата, с настръхнали коси, със застинали от ужас очи, гледаше една от чашите и сякаш го измъчваше най-страшно подозрение.

— О! — казваше Атос. — О! Не, това е невъзможно! Бог не ще позволи такова престъпление.

— Вода! Вода! — викаше д’Артанян. — Вода!

— О, бедната жена, бедната жена! — шепнеше Атос с променен глас.

Госпожа Бонасийо отвори очи от целувките на д’Артанян. — Тя идва на себе си! — извика младежът. — Господи, благодаря ти, господи!

— Госпожо — попита Атос, — госпожо, в името на бога, чия е тази празна чаша?

— Моя, господине… — отвърна младата жена със замиращ глас.

— Но кой ви наля виното, което беше в тая чаша?

— Тя.

— Но коя тя?

— А! Спомням си — промълви госпожа Бонасийо, — контеса Уинтър…

Четиримата приятели нададоха един и същ вик, но викът на Атос беше по-силен от другите.

В този миг лицето на госпожа Бонасийо стана мъртво бледо, остра болка я събори и тя падна задъхана в ръцете на Портос и Арамис.

Д’Артанян сграбчи ръката на Атос с неописуема тревога.

— Какво! — започна той. — Ти мислиш… — Гласът му се сподави в ридание.

— Мисля всичко — отвърна Атос, като си хапеше устните до кръв, за да не въздъхне.

— Д’Артанян, д’Артанян! — извика госпожа Бонасийо. — Къде си? Виждаш, че ще умра, не ме оставяй.

Д’Артанян пусна ръцете на Атос, които все още държеше, и изтича при нея.

Толкова хубавото й лице се беше изкривило, изцъклените й очи вече не виждаха, конвулсии разтърсваха тялото й, пот обливаше челото й.

— За бога, тичайте, викайте! Портос, Арамис, викайте за помощ!

— Излишно е — каза Атос, — излишно е, за отровата, която тя дава, няма противоотрова.

— Да, да, помощ! — прошепна госпожа Бонасийо. — Помощ!

После, като събра всички сили, тя хвана с двете си ръце главата на момъка, погледна го за миг, сякаш бе вложила цялата си душа в тоя поглед, и със сърцераздирателен вик опря устните си о неговите.

— Констанс! Констанс! — извика д’Артанян. Въздишка се изтръгна от устата на госпожа Бонасийо и докосна устните на д’Артанян; тази въздишка беше на тъй целомъдрената любеща душа, която отлиташе на небето.

Д’Артанян стискаше вече труп в прегръдките си.

Младежът извика и падна до любимата си, също така блед и студен като нея.

Портос заплака, Арамис дигна юмрук към небето, Атос се прекръсти.

В този миг на вратата се появи един мъж, почти толкова блед, колкото тези, които бяха в стаята, огледа се и видя мъртвата госпожа Бонасийо и припадналия д’Артанян.

Той се явяваше точно в онзи миг на вцепенение, който идва след всички големи бедствия.

— Не съм се излъгал — рече той, — ето господин д’Артанян, а вие сте тримата му приятели, господата Атос, Портос и Арамис.

Мускетарите, които си чуха имената, погледнаха учудени непознатия — и на тримата им се струваше, че го познават.

— Господа — продължи новодошлият, — и вие като мене търсите една жена, която — добави той със страшна усмивка — навярно е минала оттук, защото виждам труп!

Тримата приятели стояха безмълвни; само че гласът, както и лицето им напомняха за човек, когото бяха виждали вече; но не можеха да си спомнят при какви обстоятелства.

— Господа — продължи непознатият, — понеже не можете да си спомните човека, който ви дължи навярно два пъти живота си, трябва да си кажа името: аз съм лорд Уинтър, деверът на оная жена.

Тримата приятели извикаха изненадани, Атос стана и му подаде ръка.

— Добре дошли, милорд — поздрави го той, — вие сте наш.