Тримата мускетари

— Е, това, от което се опасявахте, се случи! — започна младата жена. — Тази вечер или утре кардиналът ще изпрати да ви вземат.

— Кой ви каза това, дете мое? — запита милейди.

— Чух го от устата на самия пратеник.

— Елате и седнете тук при мене — рече милейди.

— Добре.

— Почакайте да се уверя, че никой не ни подслушва.

— Защо са всички тия мерки?

— Ще узнаете.

Милейди стана и отиде до вратата, отвори я, погледна в коридора, върна се и седна до госпожа Бонасийо.

— Значи — каза тя — той изигра добре ролята си?

— Кой?

— Този, който се представи на игуменката като пратеник на кардинала.

— Та той роля ли играеше?

— Да, дете мое.

— Този човек значи не е…

— Този човек — продума милейди, като сниши глас — е моят брат.

— Вашият брат! — възкликна госпожа Бонасийо.

— Да! Само вие знаете тая тайна, дете мое; ако я поверите на когото и да било, аз съм загубена, а може би и вие.

— О! Боже мой!

— Слушайте, ето какво се е случило: брат ми, който идвал да ми помогне и да ме отвлече оттук насила, ако се наложи, срещнал пратеника на кардинала, който идел за мене; той го проследил. Като стигнали до някакво пусто отстранено място по пътя, той извадил шпагата си и заповядал на пратеника да му предаде книжата, които носел; пратеникът поискал да се защищава и брат ми го убил.

— О! — възкликна госпожа Бонасийо, като потрепера.

— Това е било единственото средство, разберете. Тогава брат ми решил да замени силата с хитрост: той взел книжата, представил се тук като пратеник на самия кардинал и след час-два една кола ще дойде да ме вземе от страна на негово високопреосвещенство.

— Разбирам; брат ви ще ви изпрати тая кола.

— Вярно; но това не е всичко: писмото, което сте получили и което мислите, че е от госпожа дьо Шеврьоз…

— Е?

— То е лъжливо.

— Как така?

— Да, лъжливо; то е примка, за да не се съпротивявате, когато дойдат да ви вземат.

— Но нали д’Артанян ще дойде.

— Не се заблуждавайте, д’Артанян и приятелите му са заети в обсадата на Ла Рошел.

— Отде знаете това?

— Брат ми срещнал пратеници на кардинала, преоблечени като мускетари. Щели да ви извикат на вратата, вие ще помислите, че имате работа с приятели, щели да ви отвлекат и да ви върнат в Париж.

— О, боже мой! Ще си загубя ума сред тоя хаос от престъпления. Чувствувам, че ако продължава така — добави госпожа Бонасийо, като покри с ръце челото си, — ще полудея!

— Чакайте…

— Какво?

— Чувам конски тропот, брат ми си отива: искам да му кажа още веднъж сбогом, елате.

Милейди отвори прозореца и кимна на госпожа Бонасийо да отиде при нея. Младата жена я послуша. Рошфор минаваше в галоп.

— Сбогом, братко — извика милейди.

Конникът дигна глава, видя двете млади жени и както препускаше, махна на милейди приятелски с ръка.

— Добрият Жорж! — каза тя, като затвори прозореца. По лицето й се четеше любов и тъга.

И тя седна пак на мястото си, сякаш потънала в лични размишления.

— Скъпа госпожо! — рече госпожа Бонасийо. — Извинете, че ви прекъсвам, но какво ще ме посъветвате да сторя? Боже мой! Вие сте по-опитна от мене, говорете, аз ви слушам.

— Първо — каза милейди, — може да се лъжа и д’Артанян и приятелите му да ви дойдат наистина на помощ.

— О! Това ще бъде много хубаво — извика госпожа Бонасийо, — но толкова много щастие не е за мене!

— Тогава вие разбирате, това ще бъде просто въпрос на време, нещо като надбягване — кой ще стигне пръв. Ако приятелите ви избързат, вие сте спасена; ако преварят съмишлениците на кардинала, вие сте загубена.

— О, да, да! Безвъзвратно загубена! Какво да правя тогава? Какво да правя?

— Има едно много просто, много естествено средство…

— Какво, кажете?

— Да чакате, скрита някъде в околността, и така да се уверите кои са хората, които ще дойдат да ви търсят.

— Но къде да чакам?

— О! Въпросът не е труден; аз също ще се спра и ще се скрия на няколко левги оттук, докато брат ми ме намери; ще ви взема със себе си, ще се скрием и ще чакаме заедно.

— Но няма да ме пуснат да замина, аз съм тук почти затворница.

— Понеже мислят, че заминавам по заповед на кардинала, няма да повярват, че сте много склонна да ме последвате.

— Е?

— Е! Колата ще бъде пред вратата, вие ще се сбогувате с мене, ще се качите на стъпалото, за да ме прегърнете за последен път; слугата на брат ми, който ще дойде да ме вземе, ще бъде предупреден, той ще даде знак на кочияша и ние ще препуснем в галоп.

— Но д’Артанян, ако дойде д’Артанян?

— Нали ще узнаем!

— Как?

— Нищо по-лесно. Ще изпратим в Бетюн слугата на брат ми, на него, както ви казах, можем да се доверим; той ще се преоблече и ще се скрие срещу манастира: ако дойдат пратениците на кардинала, няма да помръдне, ако са д’Артанян и приятелите му, ще ги доведе при нас.

— Но той познава ли ги?

— Разбира се, нали е виждал господин д’Артанян у дома!

— О, да, да, имате право! И така, всичко е добре, всичко се нарежда както трябва; но да не се отдалечаваме оттук.

— На седем-осем левги най-много; ще се настаним например до границата и при най-малката тревога ще напуснем Франция.

— А какво ще правим дотогава?

— Ще чакаме.

— Но ако дойдат?

— Колата на брат ми ще дойде преди тях.