Тримата мускетари

— Но ако не съм при вас, когато дойдат да ви вземат; ако съм на обед или на вечеря например?

— Направете следното.

— Какво?

— Кажете на добрата игуменка, че за да бъдете колкото е възможно повече с мене, вие я молите да ви позволи да се храним заедно.

— Ще разреши ли тя?

— А защо не?

— О! Много добре, така ние няма да се разделяме нито за миг!

— Е, хайде! Слезте при нея да я помолите! Мене нещо ми тежи главата, ще отида в градината да се поразходя.

— Идете, а къде ще ви намеря.

— Тук след един час.

— Тук след един час; о, вие сте добра и аз съм ви благодарна!

— Как да не се грижа за вас? Дори да не бяхте хубава и прекрасна, нали сте приятелка на един от най-добрите ми приятели!

— Милият д’Артанян, колко ще ви бъде благодарен.

— Надявам се. Хайде! Всичко е уговорено, да слизаме.

— В градината ли отивате?

— Да.

— Тръгнете по този коридор, една тясна стълбичка ще ви изведе там.

— Чудесно! Благодаря.

И двете жени се разделиха, като си размениха приветливи усмивки.

Милейди бе казала истината, главата й тежеше, защото нестройните й още замисли се намираха в хаос. Тя имаше нужда да остане сама, за да подреди малко мислите си. Тя виждаше смътно в бъдещето; но й трябваше малко тишина и спокойствие, за да придаде на още неясните си мисли определена форма и да си състави план за действие.

Най-напред трябваше да отвлече госпожа Бонасийо, да я скрие на сигурно място и да я направи в краен случай своя заложница. Милейди започваше да се бои от изхода на този страшен двубой, в който враговете й влагаха толкова упорство, колкото тя ожесточение.

При това тя имаше чувството, което човек изпитва пред буря, че този изход е близък и положително страшен.

Главното за нея беше, както казахме, да държи госпожа Бонасийо в ръцете си. Госпожа Бонасийо беше животът на д’Артанян; нещо повече от живота му — животът на жената, която обичаше; в случай на несполука това беше средство да се водят преговори и да се получат положително добри условия.

И тъй, този въпрос беше вече уреден: госпожа Бонасийо щеше да я последва доверчиво, а скрие ли я веднъж в Армантиер, лесно беше да я накара да повярва, че д’Артанян не е ходил в Бетюн. Най-много след петнадесет дни Рошфор щеше да се върне: през тези петнадесет дни всъщност тя щеше да реши какво да направи, за да си отмъсти на четиримата приятели. Нямаше да скучае, слава богу, защото и предстоеше най-приятното забавление, което обстоятелствата можеха да поднесат на жена с нейния характер: да обмисли до съвършенство своето отмъщение.

Като размишляваше, тя се оглеждаше и се мъчеше да запомни разположението на градината. Милейди беше като добър пълководец, който предвижда едновременно и победата, и поражението, и е напълно готов според изгледите на боя да отиде напред или да отстъпи.

След един час тя чу нежен глас, който я викаше; беше госпожа Бонасийо. Разбира се, добрата игуменка се беше съгласила на всичко и още тази вечер те щяха да вечерят заедно.

Като влязоха в двора, чуха шум от кола, която спираше пред вратата.

Милейди се ослуша.

— Чувате ли? — попита тя.

— Да, шум от кола.

— Това е колата, която брат ми ни изпраща.

— О! Боже мой!

— Хайде, смелост!

Позвъниха на вратата на манастира, милейди не се беше излъгала.

— Качете се в стаята си — каза тя на госпожа Бонасийо, — навярно имате някои скъпоценности, които ще искате да вземете със себе си.

— Имам неговите писма — отвърна госпожа Бонасийо.

— Добре! Идете да ги вземете и елате в стаята ми, ще вечеряме набързо; може да пътуваме и през нощта, трябват ни сили.

— Велики боже! — промълви госпожа Бонасийо, като сложи ръка на гърдите си. — Задушавам се, не мога да вървя.

— Хайде, смелост, смелост! Помислете, че след четвърт час ще бъдете спасена и помислете, че това, което ще направите, го правите за него.

— О, да! Всичко е за него. Вие с една дума ми върнахте смелостта; хайде, ще дойда при вас.

Милейди се качи бързо в стаята си, намери там слугата на Рошфор и му даде наставления.

Той трябваше да чака при вратата; ако случайно се появяха мускетарите, колата трябваше да тръгне в галоп, да заобиколи манастира и да чака милейди в едно село на другия край на гората. В такъв случай милейди щеше да мине през градината и да отиде пеш до селото; ние казахме вече, че милейди познаваше много добре тая част на Франция.

Ако мускетарите не се появяха, всичко щеше да стане, както беше уговорено: госпожа Бонасийо щеше да се качи в колата, под предлог че ще се сбогува с нея, и тя щеше да я отвлече.

Госпожа Бонасийо влезе, а милейди, за да разсее всяко подозрение, ако тя подозираше нещо, повтори пред нея на слугата последната част от наставленията си.

Милейди зададе няколко въпроса за колата: тя беше карета, впрегната с три коня, карана от пощальон; слугата на Рошфор яздеше отпред като куриер.