Тримата мускетари

Фелтън усети как тръпки полазиха по цялото му тяло. Лорд Уинтър навярно забеляза това движение.

— Не вярвай, Джон — обърна се към него той. — Джон, приятелю, аз се осланях на тебе, пази се! Аз те предупредих! Всъщност бъди смел, момчето ми, след три дни ще се освободим от това изчадие и там, където я изпращам, тя няма да вреди вече на никого.

— Чувате ли! — извика милейди с такова увлечение, та лордът помисли, че се обръща към небето, а Фелтън разбра, че говори на него.

Фелтън сведе глава и се замисли.

Лордът хвана офицера подръка, като извърна глава, за да не изпуска милейди от погледа си, докато излезе.

„Да, да — каза си затворницата, когато вратата се затвори, не съм напреднала толкова, колкото предполагах. Уинтър промени обикновената си глупост с необичайна за него предпазливост; ето какво значи желание за мъст и как това желание преобразява човека! А Фелтън — той се колебае! Ах, той не прилича на проклетия д’Артанян. Пуританът обича само девиците и ги боготвори със сплетени за молитва ръце. Мускетарят обича жените и ги обича в обятията си.“

Но милейди чакаше с нетърпение, защото не се съмняваше, че този ден ще види пак Фелтън. Най-после един час след сцената, която описахме, тя чу да се говори тихо до вратата, скоро вратата се отвори и милейди видя Фелтън.

Момъкът влезе бързо в стаята, като остави зад себе си вратата отворена, и направи знак на милейди да мълчи; лицето му беше разстроено.

— Какво искате? — запита тя.

— Слушайте — отвърна тихо Фелтън, — изпратих часовия, за да мога да остана тук, без да знаят, че съм идвал, за да говоря, с вас, без да могат да чуят какво ви казвам. Лордът ми разказа страшна история.

Милейди се усмихна като покорна жертва и поклати глава.

— Или вие сте демон — продължи Фелтън, — или лордът, моят благодетел, моят баща, е чудовище. Познавам ви от четири дни, него го обичам от две години; мога да се колебая значи между двама ви. Не се плашете от това, което ви казвам. Необходимо ми е да бъда убеден. Нощес, след полунощ, ще дойда да ви видя и вие ще ме убедите.

— Не, Фелтън, не, братко мой — отвърна тя, — жертвата е много голяма и чувствувам какво ви струва тя. Не, аз съм загубена, не се погубвайте и вие заедно с мене. Смъртта ми ще бъде по-красноречива от живота ми и мълчанието на трупа ще ви убеди много повече от думите на затворницата.

— Мълчете, госпожо — извика Фелтън, — и не ми говорете така; дошъл съм, за да ми дадете честната си дума, за да ми се закълнете в това, което е най-свето за вас, че няма да посегнете на живота си.

— Не искам да обещавам — рече милейди, — защото никой не уважава клетвата повече от мене, и ако обещая, ще трябва да удържа думата си.

— Е, добре! — каза Фелтън. — Обещайте само дотогава, докато ме видите пак. А когато ме видите, ако пак продължавате да настоявате, тогава ще бъдете свободна и аз самият ще ви дам оръжието, което ми искахте.

— Добре — кимна милейди, — заради вас ще чакам.

— Закълнете се.

— Заклевам се в нашия бог. Доволен ли сте?

— Добре — отговори Фелтън, — до тази нощ!

И той изскочи от стаята, затвори вратата и зачака навън с копието на войника в ръка, сякаш беше замествал часовия.

Когато войникът се върна, Фелтън му даде оръжието.

Тогава през прозорчето на вратата, до което се беше приближила, милейди видя младият човек да се кръсти с пламенно благоговение; той тръгна по коридора извън себе си от радост.

А тя — тя се върна на мястото си с усмивка на диво презрение на устните и повтори богохулно страшното име на бога, в когото се бе заклела, без никога да се бе научила да го познава.

— Моят бог! — прошепна тя. — Безумен фанатик! Моят бог! Това съм аз, аз и този, който ще ми помогне да си отмъстя!

XXVI ПЕТИ ДЕН В ПЛЕННИЧЕСТВО

Милейди беше удържала вече половин победа и постигнатият успех удвояваше силите й.

Не беше трудно да се победят, както тя беше правила дотогава, хора, които лесно се поддаваха на съблазните и които изтънченото придворно възпитание бързо увличаше в „примката“; милейди беше доста хубава, за да срещне съпротива от страна на плътта, и доста ловка, за да не възтържествува над всички пречки от страна на ума.

Но този път тя трябваше да се бори срещу една дива природа, затворена, безчувствена от прекалена строгост. Религията и покаянието бяха направили Фелтън недостъпен за обикновените съблазни. В тази възторжена глава се въртяха толкова огромни планове, толкова размирни мисли, че не оставаше вече място за никаква любов, по увлечение или плътска — чувство, което се подхранва от безделието и се разраства от покварата. Милейди направи пробив с лъжливата си добродетел, тя разколеба мнението на един човек, страшно настроен срещу нея, и с хубостта си покори сърцето и чувствата на един целомъдрен и чист мъж. И накрая тя получи представа за способностите си, неизвестни дотогава на самата нея, с този опит върху най-непокорното същество, което природата и религията можеха да й предоставят да проучва.