Тримата мускетари

— Да, да — повтори Фелтън, като прекара ръце по потното си чело, сякаш за да изтръгне оттам последното си съмнение. — Да, познавам гласа, който ми говори в моите сънища; познавам ангела, който ми се явява всяка нощ и крещи на душата ми, която не знае сън: „Убий го; спаси Англия, спаси себе си, защото ще умреш, без да си усмирил гнева на господа!“ Говорете, говорете! — извика Фелтън. — Сега вече мога да ви разбера.

Лъч от страшна радост, бърза като мисълта, блесна в очите на милейди.

Колкото и бегъл да беше този смъртоносен блясък, Фелтън го долови и потрепера, сякаш блясъкът беше осветил бездните в сърцето на тази жена.

Изведнъж Фелтън си спомни предупрежденията на лорд Уинтър, прелъстителността на милейди, нейните първи опити при пристигането й; той отстъпи крачка назад и сведе глава, но не преставаше да я гледа: сякаш беше запленен от тая странна жена и не можеше да откъсне очи от нейните.

Но милейди не беше жена, която можеше да се измами в смисъла на тази нерешителност. Под привидното вълнение тя винаги запазваше своето ледено хладнокръвие. Преди Фелтън да й отговори и преди милейди да бъде принудена да продължи този така труден за поддържане в същия възторжен дух разговор, тя отпусна ръце и сякаш женската слабост вземаше връх над възторга на вдъхновената жена.

— Но не — продума тя, — аз не мога да бъда Юдит, която ще избави Ветулия от този Олофери. Мечът на всевишния е много тежък за моята ръка. Оставете ме да избягна безчестието чрез смъртта, оставете ме да се спася чрез мъченическа смърт. Не ви искам нито свобода, както би направила една престъпница, нито отмъщение, както би направила една езичница. Оставете ме да умра, това е всичко. Моля ви, умолявам ви на колене: оставете ме да умра и последното ми издихание ще бъде благословия за моя спасител. При този кротък и умоляващ глас, при този плах и унил поглед Фелтън пак се приближи. Лека-полека прелъстителката беше надянала вълшебната си премяна, която тя слагаше и сваляше по желание, с други думи, хубостта, кротостта, сълзите и най-вече непреодолимата прелест на мистичната сласт, най-пагубната от всички сласти.

— Уви! — каза Фелтън. — Мога само едно: да ви оплаквам, ако ми докажете, че сте жертва! Но лорд Уинтър има тежки обвинения срещу вас. Вие сте християнка, вие сте ми сестра по вяра; чувствувам влечение към вас, аз, който винаги съм обичал само своя благодетел, аз, който съм срещал в живота само предатели и нечестивци. Но вие, госпожо, вие сте толкова хубава в действителност, толкова чиста наглед и за да ви преследва лорд Уинтър, значи сте извършили беззакония!

— Те имат очи — повтори милейди с неописуема скръб в гласа — и не ще видят; имат уши и не ще чуят.

— Но в такъв случай — извика младият офицер — говорете, говорете тогава!

— Да ви поверя позора си! — извика милейди с лице, обагрено от свян. — Защото много често престъплението на един е позор за друг; да ви поверя позора си на вас, на един мъж! О! — продължи тя, като свенливо закри с ръка хубавите си очи. — Никога не бих могла да направя това, никога!

— И пред мене ли? Пред един брат! — извика Фелтън. Милейди го гледа дълго с изражение, което младият офицер взе за колебание, а всъщност то беше само наблюдение и преди всичко желание да го заплени.

Сега Фелтън сплете умолително ръце.

— Добре — каза милейди, — ще се доверя на своя брат, ще се реша!

В същия миг чуха стъпките на лорд Уинтър, но този път страшният девер на милейди не се задоволи както миналата вечер да мине само покрай вратата и да отмине, а се спря, размени две-три думи с часовия, после вратата се отвори и той влезе.

Докато разменяше тия две-три думи, Фелтън бързо се беше отдръпнал и когато лорд Уинтър влезе, той се намираше на няколко крачки от затворницата.

Лордът пристъпи бавно и като хвърли изпитателен поглед първо върху затворницата, а после върху младия офицер, каза:

— Доста отдавна сте тук, Джон. Тази жена разказа ли ви престъпленията си? Тогава разбирам защо толкова дълго продължи разговорът ви.

Фелтън изтръпна и милейди почувствува, че е изгубена, ако не се притече на помощ на объркания пуритан.

— Ха! Вие се боите пленницата ви да не избяга! — подхвърли тя. — Добре, попитайте вашия достоен тъмничар за каква милост го молех преди малко.

— Вие сте искали милост? — запита подозрително лордът.

— Да, милорд — отвърна смутеният младеж.

— И каква милост, да чуем? — запита лорд Уинтър.

— Един нож, който ще ми върне през прозорчето на вратата, минута след като го получи — отвърна Фелтън.

— Значи и тук е скрит някой, когото това мило създание иска да заколи? — каза подигравателно и с презрение лорд Уинтър.

— Аз съм тук — отвърна милейди.

— Дадох ви възможност да избирате между Америка и Тайбърн — продължи лорд Уинтър. — Изберете Тайбърн, милейди: повярвайте ми, въжето е още по-сигурно от ножа.

Фелтън пребледня и пристъпи една крачка напред, като си спомни, че когато влизаше, милейди държеше въже.

— Имате право — отговори милейди, — и аз мислих вече за това. — После добави с глух глас: — Пак ще помисля.