Тримата мускетари

— Издадох се, господине — прошепна милейди, като сниши глас и се отпусна без сили на пода, — издадох тайната си! Той знае всичко! Боже мой, аз съм загубена!

Фелтън стоеше прав, неподвижен и нерешителен.

„Той още се съмнява — помисли си милейди, — не съм била достатъчно убедителна.“

Някой ходеше в коридора; милейди позна стъпките на лорд Уинтър. Фелтън също ги позна и пристъпи крачка към вратата.

Милейди се спусна към него.

— О! Нито дума за това, което ви казах — промълви тя с глух глас, — нито дума на този човек, инак съм загубена и вие, вие…

После, тъй като стъпките се приближаваха, тя млъкна от страх да не чуят гласа й, като сложи с безкраен ужас хубавата си ръка на устата на Фелтън. Фелтън отблъсна леко милейди, която се отпусна в едно кресло.

Лорд Уинтър мина край вратата, без да спре, и чуха, че стъпките му се отдалечават.

Фелтън, блед като мъртвец, постоя известно време, като се ослушваше внимателно, после, когато стъпките напълно стихнаха, той си отдъхна като човек, който се пробужда от сън, и изскочи от стаята.

— Ах! — извика милейди, като също се ослушваше в стъпките на Фелтън, който се отдалечаваше в посока, противоположна на стъпките на лорд Уинтър. — Най-сетне ти си мой!

После лицето й се помрачи.

„Ако каже на лорда — помисли си тя, — аз съм загубена, защото лордът, който знае, че няма да се убия, ще ми даде пред него нож в ръцете и той ще види ясно, че цялото това голямо отчаяние е било само игра.“

Тя застана пред огледалото и се погледна: никога не е била толкова хубава.

— О, да! — усмихна се тя. — Но той няма да каже. Вечерта лорд Уинтър дойде, когато носеха вечерята.

— Господине — му рече милейди, — вашето присъствие да не е принудително допълнение към моето затворничество и не бихте ли могли да ми спестите излишните мъки, които ми причиняват вашите посещения?

— Как, мила сестро? — учуди се лорд Уинтър. — Не ми ли съобщихте трогателно с тези хубави устни, толкова жестоки днес към мене, че сте дошли в Англия с единствената цел да ме виждате винаги когато пожелаете, удоволствие, което според вашите думи много ви е липсвало, и че сте решили да понесете всичко заради него: морска болест, бури, затвор! И ето аз съм пред вас, бъдете доволна! Но този път посещението ми има причина.

Милейди изтръпна, помисли, че Фелтън я е издал; може би никога през живота си тая жена, която беше изпитала толкова остри и противоположни вълнения, не бе чувствувала сърцето си да бие така силно.

Тя беше седнала. Лорд Уинтър взе кресло, приближи го до нея и седна, после извади от джоба си някакъв лист и го разгъна бавно:

— Ето, — каза й той — исках да ви покажа тоя вид паспорт. Съставих го сам, за да ви служи отсега нататък като пореден номер в живота, който се съгласявам да ви дам.

После, като премести очи от милейди към листа, той прочете:

— „Заповед да се отведе в…“ — за името е оставено място — прекъсна се Уинтър: — ако предпочитате някое място, ще кажете и ако то е на хиляда левги от Лондон, молбата ви ще бъде изпълнена. И така продължавам: „Заповед да се отведе в… упоменатата Шарлота Бексън, жигосана от френското кралско правосъдие, но освободена след наказанието. Тя ще остане на това място, без право да се отдалечава повече от три левги. При опит за бягство ще бъде наказана със смърт. Полагат й се пет шилинга на ден за жилище и храна.“

— Тая заповед не се отнася до мене — отвърна студено милейди, — тъй като там е отбелязано друго име.

— Име! Та вие имате ли име?

— Нося името на вашия брат.

— Лъжете се, моят брат ви е само втори мъж, а първият е още жив, кажете ми името и ще го сложа вместо името Шарлота Бексън. Не?… Не искате ли?… Мълчите? Добре! Ще бъдете вписана в списъка на затворниците под името Шарлота Бексън.

Милейди мълчеше; само че този път вече не от притворство, а от ужас: тя помисли, че заповедта е готова за изпълнение, помисли, че лорд Уинтър е ускорил заминаването й; помисли, че е осъдена да замине още същата вечер. За миг й се стори, че всичко е загубено, когато изведнъж забеляза, че на заповедта няма никакъв подпис.

Радостта, която изпита при това откритие, беше толкова голяма, че не можа да я скрие.

— Да, да — продължи лорд Уинтър, който забеляза промяната в нея, — да, вие търсите подпис и си казвате: „Не всичко е загубено, щом тая заповед не е подписана; показват ми я само за да ме уплашат“. Лъжете се: утре тая заповед ще бъде изпратена на лорд Бъкингам; в други ден ще се върне подписана собственоръчно от него и подпечатана с печата му, а двадесет и четири часа по-късно, отговарям за това, ще започне изпълнението й. Сбогом, госпожо, това е всичко, което исках да ви кажа.

— А аз ще ви отговоря, господине, че това злоупотребление с властта, че това изгнание под измислено име е подлост.