Тримата мускетари

— Отде знаете, че се молех, господине? — запита милейди със сподавен от ридания глас. — Лъжете се, господине, аз не се молех.

— Мислите ли, госпожо — отвърна Фелтън все така сериозно, макар и малко по-меко, — че аз имам право да попреча на едно създание да се преклони пред своя създател? Боже пази! Освен това разкаянието подхожда на грешниците, каквото и престъпление да е извършил един грешник, той е свет за мене, когато е в нозете на господа.

— Грешна аз! — въздъхна милейди с усмивка, която би обезоръжила ангела на страшния съд. — Грешна! Боже мой, ти знаеш дали съм грешна! Кажете осъдена, господине, това е друго; но вие знаете, че бог, който обича мъчениците, допуска понякога да осъждат невинните.

— Щом сте осъдена, госпожо, и щом сте мъченица — отвърна Фелтън, — вие трябва повече да се молите и аз ще ви помогна с молитвите си.

— О, вие сте праведник! — извика милейди и падна в краката му. — Слушайте, не мога да крия повече, защото се боя, че няма да имам сили, когато ще трябва да поддържам борбата и да изповядам открито вярата си; изслушайте молбата на една отчаяна жена. Вас ви заблуждават, господине, но не става дума за това, моля ви само за една милост и ако ми я окажете, ще ви благославям и на тоя, и на оня свят.

— Говорете на господаря, госпожо — отговори Фелтън. Аз за щастие не съм натоварен нито да опрощавам, нито да наказвам, бог е възложил тази отговорност на по-висши от мене.

— Не, на вас, само на вас. Изслушайте ме, вместо да спомагате за моята гибел, вместо да спомагате за моето безчестие.

— Ако сте заслужили този позор, госпожо, ако сте си навлекли това безчестие, трябва да го понесете, като се уповавате на бога.

— Какво говорите! О, вие не ме разбирате! Като говоря за безчестие, вие мислите, че говоря за някакво наказание, за затвор или смърт! Дай боже да беше така! Какво са за мене смъртта и затворът!

— Сега аз не ви разбирам вече, госпожо!

— Или се правите, че не ме разбирате, господине — усмихна се недоверчиво затворницата.

— Не, госпожо, кълна се във войнишката си чест, в християнската си вяра!

— Как! Не знаете ли намеренията на лорд Уинтър към мене?

— Не ги зная.

— Невъзможно, та вие сте негов довереник!

— Аз никога не лъжа, госпожо!

— О, той все пак толкова малко се укрива, че не може да не се отгатнат!

— Аз не търся нищо да отгатвам; чакам да ми се доверят, а лорд Уинтър освен това, което ми е казвал пред вас, нищо не ми е доверявал.

— Но вие — извика милейди с невероятна искреност в гласа, — вие тогава не сте негов съучастник, вие не знаете тогава, че той ми е отредил позор, пред който всички земни наказания бледнеят по ужас?

— Лъжете се, госпожо — каза Фелтън, като се изчерви, — лорд Уинтър не е способен на такова престъпление.

„Добре е — каза си милейди, — без да знае за какво става дума, той нарича това престъпление!“ После добави гласно:

— Приятелят на нечестивеца е способен на всичко.

— Кого наричате нечестивец? — попита Фелтън.

— Има ли втори човек в Англия, на когото да подхожда това име?

— Вие говорите за Джордж Вилиърз? — каза Фелтън и очите му пламнаха.

— Когото езичниците и благородните неверници наричат Бъкингамския дук — продължи милейди. — Не бих повярвала, че в Англия би се намерил друг англичанин, за когото би имало нужда от толкова дълго обяснение, за да се разбере за кого говоря!

— Божията десница е простряна над него — рече Фелтън — и той няма да избегне наказанието, което заслужава.

Фелтън само изразяваше към дука чувството на отвращение, което всички англичани изпитваха към този, когото самите католици наричаха грабител, кръвопиец и развратник, а пуританите наричаха чисто и просто сатана.

— Господи! Господи! — извика милейди. — Когато те моля да изпратиш на този човек наказанието, което заслужава, ти знаеш, че аз не гоня лична мъст, а избавлението на цял един народ.

— Но вие познавате ли го? — попита Фелтън. „Най-после ме разпитва“ — си каза милейди, светнала от радост, че тъй бързо е постигнала толкова голям успех.

— Дали го познавам! О, да! Да! За мое нещастие, за мое вечно нещастие!

И милейди закърши ръце, сякаш изпитваше безкрайна мъка. Фелтън навярно почувствува, че силите му го изоставят и пристъпи няколко крачки към вратата. Затворницата, която не го изпущаше от очи, скочи след него и го спря.

— Господине! — извика тя. — Бъдете добър, бъдете милосърден, изслушайте молбата ми: този нож, който съдбоносната предпазливост на лорда ми отне, защото той знаеше за какво ще го използувам, о, изслушайте ме докрай! Върнете ми този нож само за минутка, от милост, от съжаление! Прегръщам коленете ви! Виждате ли, аз не ви се сърдя; господи! Да се сърдя на вас, единствения справедлив, добър и състрадателен човек, когото срещнах! На вас, моя спасител може би! Една минутка този нож, една-единствена минутка и ще ви го върна през прозорчето на вратата; само една минутка, господин Фелтън, и ще ми спасите честта!

— Да се убиете! — извика ужасен Фелтън, като забрави да отдръпне ръцете си от ръцете на затворницата. — Да се убиете!