Тримата мускетари

„Ето удобен момент да се помиря с тоя благороден мъж“ — каза си д’Артанян, като се беше отдръпнал малко настрани, докато разговорът завърши. И с това добро намерение той се приближи до Арамис, който се отдалечаваше, без да му обръща никакво внимание.

— Господине — каза му той, — надявам се, че ще ме извините.

— Господине — прекъсна го Арамис, — позволете ми да ви забележа, че в случая вие не постъпихте като възпитан човек!

— Как, господине! — извика д’Артанян. — Нима вие допускате…

— Допускам, че не сте глупак, господине, и макар да идете от Гаскония, трябва да знаете много добре, че не се стъпва без причина върху носни кърпички. Дявол да го вземе! Париж не е настлан с батиста.

Забеляза, че Арамис е силно ядосан.

— Господине, вие напразно искате да ме унижите — каза д’Артанян, чиято свадлива природа започна да взема връх над миролюбивите му решения. — Вярно е, че съм от Гаскония и понеже знаете това, няма защо да ви напомням, че гасконците не са много търпеливи; извинят ли се веднъж, дори и за някаква глупост, те са убедени, че са направили двойно повече от онова, което е трябвало да направят.

— Господине — отвърна Арамис, — не ви казах това, за да се скарам с вас. Слава богу, аз не съм побойник и понеже съм временно мускетар, бия се само когато съм принуден, и то винаги с голямо отвращение; но този път работата е сериозна, защото вие изложихте една дама.

— Ние изложихме, искате да кажете — извика д’Артанян.

— Защо имахте неблагоразумието да ми върнете кърпичката?

— А вие защо я изпуснахте на земята?

— Казах и повтарям, господине, че тази кърпичка не е падала от джоба ми!

— Е! Вие излъгахте два пъти, господине, защото лично аз я видях, когато падна.

— А! По такъв начин ли говорите с мене, господин гасконецо! Добре! Ще ви науча как да се държите.

— А аз ще ви изпратя да прочетете литургията си, господин абате! Извадете шпагата си, ако обичате, още сега!

— Не, скъпи приятелю, ако обичате, само не тук. Не виждате ли, че се намираме точно срещу дома на д’Егийон, който е пълен с изчадия на кардинала? Кой може да ме увери, че негово високопреосвещенство не ви е поръчал да му поднесете главата ми? А аз държа страшно много на своята глава, понеже ми се струва, че стои доста добре на раменете ми. Аз искам да ви убия, бъдете спокоен, но ще ви убия съвсем безшумно, на потулено и удобно място, където не ще можете да се похвалите на никого за своята смърт.

— Съгласен съм, но не бъдете толкова самоуверен и си вземете кърпичката независимо от това дали е ваша или не; може случайно да ви потрябва.

— Вие гасконец ли сте? — попита Арамис.

— Да. И не отлагам срещите си от предпазливост.

— Предпазливостта, господине, е доста излишно качество за мускетарите, зная това, но е необходима за черковните служители и понеже съм само временно мускетар, държа да си остана предпазлив. В два часа ще имам честта да ви очаквам в дома на господин дьо Тревил. Там ще ви покажа удобни места.

Двамата младежи се поклониха, после Арамис се отдалечи по улицата, която водеше към Люксембург, а д’Артанян видя, че времето е напреднало и тръгна към манастира Дешо, като си казваше:

— Положително не ще мога да се върна оттам, но ако бъда убит, поне ще бъда убит от мускетар.

V КРАЛСКИТЕ МУСКЕТАРИ И ГВАРДЕЙЦИТЕ НА ГОСПОДИН КАРДИНАЛА

Д’Артанян не познаваше никого в Париж. Затова отиде на срещата с Атос без секундант, решен да се задоволи с този, който би му предложил неговият противник. Всъщност той имаше твърдото намерение да се извини най-учтиво пред храбрия мускетар, разбира се, без да прояви слабост, тъй като се боеше да не би последиците от този дуел да бъдат неприятни, каквито са винаги последиците при подобни случаи, когато млад и здрав човек се бие срещу ранен и отслабнал противник: ако го победят, той ще удвои тържеството на своя противник; ако победи, ще го обвинят в подлост и лека слава.

Всъщност, ако не сме обрисували зле характера на нашия любител на приключения, читателят вече е забелязал, че д’Артанян съвсем не беше обикновен човек. Затова, колкото и да си повтаряше, че смъртта му е неизбежна, той не се решаваше да си умре тихичко, както на негово място би направил друг, по-страхлив и по-спокоен човек. Той се замисли върху различните характери на тези, с които щеше да се бие, и започна да вижда по-ясно положението си. Надяваше се, че Атос, чието строго лице и благородна осанка му харесваха много, след като изслуша неговото честно извинение, ще му стане приятел. Надяваше се, че Портос ще се изплаши от приключението с портупея — ако не го убият на място, той можеше да го разкаже на всички, което щеше да направи Портос смешен; и най-после, колкото се отнасяше до потайния Арамис, той не се боеше много от него и като предполагаше, че ще стигне до него, смяташе да го изпрати, както му е редът, на оня свят или поне да го рани в лицето, както Цезар съветваше хората си да постъпват с войниците на Помпей, и да развали завинаги красотата, с която Арамис толкова се гордееше.