Тримата мускетари

А д’Артанян имаше и неизчерпаем запас от решителност, внедрен в сърцето му от съветите на неговия баща, а същността на тия съвети беше: „Не се покорявай на никого освен на краля, на кардинала и на господин дьо Тревил“. И той не тръгна, а полетя към манастира на босите кармелитки или Дешо, както го наричаха по онова време — сграда без прозорци сред пусто поле, която, служеше обикновено за срещи на хора, които нямат много време за губене.

Д’Артанян стигна на пустото място, което се разстилаше край манастира. Атос беше чакал само пет минути и удари дванадесет. Следователно той беше точен като самарянка и най-взискателният по отношение на дуелите не можеше да го укори в нищо.

Атос, който все още страдаше жестоко от раната си, при все че лекарят на господин дьо Тревил я беше превързал отново, бе седнал на един камък и чакаше противника си с оная спокойна сдържаност и благородно достойнство, които никога не го напускаха. Като видя д’Артанян, той стана и пристъпи учтиво няколко крачки към него. Д’Артанян се приближи към противника си с шапка в ръка — перото й стигаше чак до земята.

— Господине — каза Атос, — предупредих двама свои приятели, които ще ми бъдат секунданти, но те още не са дошли. Чудно ми е, че закъсняват — нямат такъв навик.

— Аз пък нямам секунданти, господине — каза д’Артанян. — Пристигнах едва вчера в Париж и засега познавам само господин дьо Тревил, на когото ме препоръча моят баща, който е имал честта да му бъде приятел.

Атос се позамисли.

— Само господин дьо Тревил ли познавате? — запита той.

— Да, господине, само него познавам.

— Ех — продължи Атос, като говореше полу на себе си, полу на д’Артанян, — ако ви убия, ще мина за детеубиец!

— Съвсем не, господине — отвърна д’Артанян с поклон, изпълнен с достойнство. — Съвсем не, защото вие ми правите честта да изтеглите шпагата си срещу мене с рана, която навярно много ви затруднява.

— Много ме затруднява наистина и да ви кажа право, вие ми причинихте адска болка. Ще се бия с лявата ръка, така постъпвам винаги в подобни случаи. Не мислете, че ви правя някаква милост. Аз си служа много добре и с двете ръце. Дори това ще бъде неудобство за вас — левакът много обърква противника, който няма опит. Съжалявам, че не ви предупредих за това.

— Вие сте наистина много любезен, господине — каза д’Артанян, като се поклони отново, — и аз съм ви крайно признателен.

— Карате ме да се стеснявам — отвърна с достойнство Атос. — Моля ви да поговорим за друго, ако, разбира се, това не ви е неприятно. Ах! Дявол да го вземе! Каква болка ми причинихте! Рамото ми гори.

— Ако ми позволите… — обади се плахо д’Артанян.

— Какво, господине?

— Имам чудотворен балсам за рани; даде ми го моята майка и аз го изпитах на себе си.

— Е?

— Уверен съм, че най-много за три дни тоя балсам ще ви излекува, а след три дни, господине, когато оздравеете, ще е голяма чест за мене да бъда на ваше разположение.

Д’Артанян каза тези думи простичко, което правеше чест на неговата учтивост и не навреждаше никак на храбростта му.

— Вярвайте, господине — каза Атос, — това предложение ми харесва не защото ще го приема, но защото по него отдалече се познава благородникът. Така говореха и постъпваха рицарите по времето на Карл Велики и всеки благородник трябва да следва примера им. За съжаление ние не живеем вече във времето на великия император. Ние живеем във времето на господин кардинала. След три дни ще узнаят, колкото и да крием, повтарям, след три дни ще узнаят, че ще се бием и ще ни попречат. Ах, тия безделници няма ли да дойдат най-после?

— Ако бързате, господине — каза д’Артанян също така простичко, както беше предложил преди малко да отложат дуела за три дни, — ако бързате и ако ви е приятно да свършите веднага с мене, не се стеснявайте, моля ви.

— И тези думи ми харесват — каза Атос и кимна изискано на д’Артанян, — положително това са думи на умен и храбър човек. Аз обичам такива хора и виждам, че ако не се убием един друг, по-късно ще изпитвам истинско удоволствие да разговарям с вас. Да почакаме тия господа, моля ви, аз имам достатъчно време и така ще бъде по-прилично. А! Ето, струва ми се, че единият иде.

И наистина откъм улица Вожирар се появи грамадната фигура на Портос.

— Как! — извика д’Артанян. — Господин Портос ли е вашият пръв секундант?

— Да, неприятно ли ви е?

— Съвсем не.

— А, ето и другият.

Д’Артанян се обърна натам, накъдето посочи Атос, и видя Арамис.

— Как! — възкликна той още по-учуден от първия път. — Господин Арамис ли е вторият ви секундант?

— Разбира се. Не знаете ли, че ние сме винаги заедно и че мускетарите и гвардейците в двореца и в града ни наричат Атос, Портос и Арамис или тримата неразделни? Всъщност, вие пристигате от Дакс или от По…

— От Тарб — поправи го д’Артанян.

— Позволено ви е да не знаете тази подробност — довърши Атос.

— Уверявам ви, добре са ви нарекли, господа — каза д’Артанян, — и ако случаят с мене повдигне някакъв шум, той ще докаже, че вашият съюз не е основан върху противоположности.