Тримата мускетари

— От господин дьо Ла Порт. Нали ви казах, че тя е кръщелница на господин дьо Ла Порт, доверено лице на кралицата? Да, господин дьо Ла Порт я настани при Нейно Величество, за да има нашата бедна кралица поне един човек, на когото би могла да се довери, тъй като е изоставена от краля, преследвана от кардинала и заобиколена отвсякъде с предатели.

— Аха! Става ми ясно — каза д’Артанян.

— Жена ми дойде преди четири дена, господине. Едно от условията беше, че ще ме спохожда два пъти седмично, защото, както имах честта да ви кажа, жена ми много ме обича. И тъй, жена ми дойде и ми каза, че тъкмо сега кралицата е много разтревожена.

— Наистина ли?

— Да. Както изглежда, господин кардиналът я преследва и измъчва повече от всеки друг път. Не може да й прости случая със сарабандата9. Знаете ли случая със сарабандата?

— Как да не го зная! — отвърна д’Артанян, който не знаеше нищичко, но искаше да покаже, че всичко му е известно.

— Така че сега това не е вече ненавист, а мъст.

— Наистина ли?

— И кралицата мисли…

— Е, какво мисли кралицата?

— Тя мисли, че са писали на Бъкингамския дук от нейно име.

— От името на кралицата ли?

— Да, за да го накарат да дойде в Париж, а дойде ли в Париж, да му скроят някоя примка.

— Дявол да го вземе! Но какво общо има вашата жена с цялата тая работа, драги господине?

— Нейната преданост към кралицата е известна и те искат или да я отделят от господарката й, или да я сплашат, за да научат тайните на Нейно Величество, или пък да я подкупят и да я направят свой шпионин.

— Възможно е — съгласи се д’Артанян. — Но вие познавате ли човека, който е отвлякъл жена ви?

— Казах ви, мисля, че го познавам.

— Името му?

— Не го зная. Зная само, че той е изчадие на кардинала, негов верен роб.

— Но вие сте го виждали, нали?

— Да, моята жена ми го показа веднъж.

— Има ли отличителни белези, по които да го познае човек?

— О! Разбира се! Той е важен благородник с черни коси, мургаво лице, проницателен поглед, с бели зъби и белег на сляпото око.

— С белег на сляпото око — извика д’Артанян, — и на това отгоре с бели зъби, проницателен поглед, с мургаво лице, с черни коси и важен; та това е моят човек от Мьон!

— Вашият човек ли, казвате?

— Да, да, но това няма нищо общо с вашата работа. Не, греша, напротив, опростява я много. Ако моят и вашият човек са едно и също лице, ще отмъстя с един удар и за двамата, това е всичко. Но къде да намеря този човек?

— Не зная нищо.

— Нямате ли някакви сведения къде живее?

— Не. Един ден, като изпращах жена си до Лувър, той излизаше оттам тъкмо когато тя щеше да влезе, и тя ми го показа.

— По дяволите! По дяволите! — мърмореше д’Артанян. — Всичко това е много неясно. От кого научихте за отвличането на жена си?

— От господин дьо Ла Порт.

— Каза ли ви той някои подробности?

— Той сам не знаеше нищо.

— Не научихте ли нещо от другаде?

— Да, получих…

— Какво?

— Не зная дали няма да постъпя непредпазливо?

— Пак ли се колебаете? Сега обаче ще ви кажа, че е малко късно да отстъпвате.

— Та аз не отстъпвам, дявол да го вземе! — извика гражданинът, като искаше да си възвърне смелостта с проклятия. — Освен това кълна се в честта на Бонасийо…

— Вие Бонасийо ли се казвате! — прекъсна го д’Артанян.

— Да, така се казвам.

— Значи вие казахте: „Кълна се в честта на Бонасийо“… Извинете, че ви прекъснах, но това име сякаш ми е познато.

— Възможно е, господине. Аз съм вашият хазяин.

— Аха! — каза д’Артанян, като се понадигна и се поклони. — Вие ли сте моят хазяин?

— Да, господине, да. И понеже вие от три месеца живеете тук и залисан навярно с ваши важни работи, забравяте да ми платите наема, и понеже, казвам, аз нито веднъж не съм ви безпокоил, помислих, че ще вземете под внимание моята вежливост.

— Моля ви, драги господин Бонасийо — каза д’Артанян, — повярвайте, аз съм ви безкрайно благодарен за вашата благородна постъпка и както ви казах, ако мога да ви бъда полезен с нещо…

— Вярвам ви, господине, вярвам ви и преди малко щях да кажа, кълна се в честта на Бонасийо, аз имам пълно доверие във вас.

— Довършете тогава това, което бяхте почнали да ми разказвате.

Гражданинът извади един лист от джоба си и го подаде на д’Артанян.

— Писмо! — извика момъкът.

— Получих го тая сутрин.

Д’Артанян го отвори и понеже почваше да се смрачава, се приближи до прозореца. Гражданинът го последва.

— „Не търсете жена си — прочете д’Артанян. — Тя ще ви бъде върната, когато няма да имаме повече нужда от нея. Ако направите каквато и да било постъпка, за да я намерите, вие сте загубен.“

— Да, това поне е ясно — продължи д’Артанян. — Но все пак то е само заплашване.

— Да, но това заплашване ме ужасява; аз, господине, не съм военен и се боя от Бастилията.

— Хм! — каза д’Артанян. — И аз като вас не обичам Бастилията. Ако ставаше дума да завъртя шпагата, друга работа.

— Но аз разчитах в случая на вас, господине.

— Така ли?