Тримата мускетари

— Планше — каза д’Артанян на своя слуга, който си подаваше главата през полуотворената врата, за да долови нещичко от разговора, — слезте при моя хазяин господин Бонасийо и му кажете да ни изпрати шест бутилки божансийско вино, предпочитам от него.

— Ха! Вие да нямате открит кредит у хазяина си? — запита Портос.

— Да — отвърна д’Артанян, — от днес. И бъдете спокойни, ако виното му е лошо, ще изпратим за друго.

— Трябва да употребяваш, но не да злоупотребяваш — заяви нравоучително Арамис.

— Винаги съм казвал, че д’Артанян е най-умният от нас четиримата — обади се Атос и след като изказа това мнение, на което д’Артанян отвърна с поклон, изпадна веднага в обичайното си мълчание.

— Но кажете най-после какво има? — запита Портос.

— Да, драги приятелю — каза Арамис, — доверете ни се, стига само честта на някоя дама да не е замесена в тази история, в такъв случай по-добре е да запазите тайната за себе си.

— Бъдете спокойни — каза д’Артанян, — честта на никого няма да пострада от това, което ще ви разкажа.

И той разказа на приятелите си дума по дума всичко, което се беше случило между него и хазяина му, и че човекът, който е отвлякъл жената на достойния гражданин, е същият, с когото той се беше карал в странноприемницата „Свободният мелничар“.

— Работата не е лоша — каза Атос, след като опита виното с вид на познавач и кимна с глава в знак,че е хубаво — и може да се измъкнат от тоя човечец петдесет-шестдесет пистола. Сега остава да обсъдим дали петдесет-шестдесет пистола заслужават труда да излагаме на опасност четири глави.

— Не забравяйте — извика д’Артанян, — че в случая е замесена и една жена, отвлечена жена, която навярно заплашват, която може би измъчват, и то само защото е вярна на господарката си!

— Внимавайте, д’Артанян, внимавайте — каза Арамис, — според мене вземате много присърце съдбата на госпожа Бонасийо. Жената е създадена за наша гибел и от нея произлизат всичките ни нещастия.

При тия умни мисли на Арамис Атос сбърчи вежди и си прехапа устните.

— Не се тревожа за госпожа Бонасийо — извика д’Артанян, — а за кралицата, която е изоставена от краля, преследвана от кардинала и вижда как падат една след друга главите на всичките й приятели.

— Защо тя обича тези, които ние мразим най-много на тоя свят — испанците и англичаните?

— Испания й е родина — отвърна д’Артанян — и е напълно естествено да обича испанците, които са деца на нейната земя. А колкото до втория ви укор, чувал съм да казват, че тя не обича англичаните, а само един англичанин.

— И повярвайте — заяви Атос, — трябва да си признаем, че този англичанин заслужава да бъде обичан. Никога не съм виждал по-благородна осанка.

— Не бива да забравяте, че той се облича най-хубаво от всички — забеляза Портос. — Бях в Лувър, когато той хвърляше бисери, и, кълна се в честта си, взех два, които продадох по десет пистола парчето. Ти, Арамис, познаваш ли го?

— Така добре, както и вие, господа, защото бях един от тези, които го арестуваха в Амиенската градина, където ме заведе господин дьо Пютанж, оръженосецът на кралицата. Тогава бях в семинарията и това приключение ми се видя обидно за краля.

— Това не би ми попречило — заяви д’Артанян, — ако знаех къде е Бъкингамския дук, да го уловя за ръката и да го заведа при кралицата, па било само за да накарам господин кардинала да побеснее, защото нашият истински, нашият единствен и вечен враг, господа, е кардиналът и ако успеем да намерим начин да му скроим някоя жестока шега, уверявам ви, готов съм на драго сърце да дам и главата си.

— Д’Артанян — запита Атос, — търговецът каза ли ви, че кралицата се бои да не са довели тук Бъкингам с лъжливо писмо?

— Да, тя се опасява от това.

— Почакайте — каза Арамис.

— Какво? — запита Портос. — Продължавайте, искам да си припомня някои обстоятелства.

— А сега аз съм убеден — заяви д’Артанян, — че отвличането на тази прислужница на кралицата е свързано със събитията, за които говорим, а може би и с присъствието на господин Бъкингам в Париж.

— Гасконецът е пълен с идеи — забеляза възхитен Портос.

— Много обичам да го слушам — каза Атос. — Неговото наречие ме забавлява.

— Господа, слушайте — започна Арамис.

— Да чуем Арамис — казаха тримата другари.

— Вчера бях при един учен доктор богослов, с когото се съветвам понякога за моите проучвания…

Атос се усмихна.

— Той живее в един пуст квартал — продължи Арамис, — наклонностите му, занятието му изискват това. И тъкмо когато излизах от тях…

Тук Арамис млъкна.

— Е? — запитаха слушателите му. — Какво стана, когато излизахте от тях?

Арамис сякаш направи усилие да се овладее като човек, който се е впуснал в лъжата и се спира пред някоя непредвидена пречка. Но очите на тримата му другари бяха впити в него, те бяха наострили уши и нямаше как да отстъпи.

— Този доктор има племенница — продължи Арамис.

— А! Има племенница! — прекъсна го Портос.

— Много почтена дама — заяви Арамис. Тримата приятели започнаха да се смеят.

— Ако се смеете или ако се съмнявате — поде Арамис, — няма да узнаете нищо повече.

— Ние сме вярващи като мохамедани и неми като гробове — заяви Атос.