Тринадесетият воин (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Като жител на пустинна област Ибн Фадлан, естествено, е впечатлен от гъстата зеленина и обилните валежи.

Тези северни люде не се боят от разбойници, дали поради голямата си сила или защото такива няма, ала в горите не видях никого. Земите на Север по принцип са обитавани от малко хора или поне така ми се стори по време на престоя ми там, защото се случваше да пътуваме по седем или повече дни, понякога десет, преди да видим поселище, чифлик или каквото и да е човешко жилище.

Нашето пътуване протичаше по следния начин: ставахме на сутринта и, без всякакво умиване или друго, се качвахме на конете и яздехме до пладне. Тогава някой от воините отиваше на лов и убиваше някое дребно животно или птица. Ако се случеше да вали, храната се ядеше, без да се готви. Валя много дни и отначало бях решил да не ям сурово месо, което не беше също и dabah (умъртвено съгласно изискването на Корана). Не след дълго обаче нямаше как и като прошепвах „в името на Аллах“, преди да погълна месото, се надявах Бог да приеме извинението ми. Когато не валеше, палеше се огън от жарта, която носехме със себе се и дивечът се сготвяше. Хранехме се също с горски плодове и треви, чиито имена не са ми известни. След това отново поемахме на път и спирахме чак след края на деня, когато с падането на нощта отново се хранехме и почивахме.

Много често нощем валеше и дирехме подслон под големите дървета, но се събуждахме прогизнали, както и кожите, в които спяхме. Никой от нордмените не ругаеше за това поради присъщата си веселост при всички обстоятелства. Аз се оплаквах, при това доста шумно, но никой не ми обръщаше внимание.

Когато накрая казах на Хергер, че дъждът е студен, той ми отвърна със смях:

— Как може дъждът да е студен? На теб ти е студено и си нещастен. На дъжда нито му е студено, нито е нещастен.

Разбрах, че той вярва в тази глупост и ме смята за глупак, дето мисля другояче, но това нищо не променяше.

И така стана, че една нощ, когато се хранехме, аз изрекох „в името на Аллаха“ преди да започна и Булиуиф запита Хергер какво съм казал. Отговорих на Хергер, че според моята вяра храната трябва да бъде осветена и това съм направил.

Булиуиф ми рече:

— Значи така правят арабите?

Хергер превеждаше.

Аз отвърнах:

— Не точно, защото убилият животното трябва да извърши освещаването. Аз изричам думите, за да покажа, че не съм забравил.12

Това се стори много забавно на нордмените и те се засмяха от сърце, а Булиуиф ме попита:

— Можеш ли да рисуваш звуци?

Отпърво не разбрах какво искаше да каже и запитах Хергер и известно време си разменяхме думи тримата, докато накрая стана ясно, че става въпрос дали съм грамотен. Нордмените наричат езика на арабите шумове или звуци. Аз отвърнах, че мога както да пиша, така и да чета.

Тогава той каза, че трябва да му напиша нещо на земята. Аз взех една пръчка и написах: „Хвала на Бога!“. Всички нордмени се загледаха в написаното и ми беше заповядано да го изговоря, което и сторих. С оборена напред глава Булиуиф се вторачи задълго в думите на земята.

Хергер попита:

— Кой Бог възхваляваш?

Аз отговорих, че възхвалявам единствения Бог, наречен Аллах.

Хергер добави:

— Един Бог не може да бъде достатъчен.

И след като изминахме в път един ден и после една нощ и още един ден, на следващата нощ Булиуиф взе пръчка и изчерта на земята думите, написани от мен и ми заповяда да ги прочета. Аз произнесох на глас: „Хвала на Бога!“ и видях, че той се усмихна доволно и разбрах, че ме подлага на изпитание. Беше запомнил начертаните от мен символи, за да ми ги покаже отново.

Веднъж Ехтгов, неговият помощник или капитан, мрачен воин, за разлика от останалите и въобще дръпнат човек, ме запита чрез Хергер дали мога да нарисувам звуците на неговото име. Аз отговорих, че мога и като взех пръчката, започнах да чертая в пръстта. Той подскочи, издърпа я от ръцете ми, захвърли я настрани и затъпка написаното с гневни думи.

Хергер ми каза:

— Ехтгов иска да обещаеш никога да не изписваш името му.

Аз бях много смутен и объркан като видях, че Ехтгов е ядосан до крайна степен. Останалите също ме гледаха с гняв и упрек. Тогава обещах, че никога няма да чертая името на Ехтгов или на когото и да било от тях и видях как се отпуснаха облекчено.

След тази случка моята грамотност не се спомена повече, но явно Булиуиф направи съответните разпореждания и когато валеше, винаги ми отстъпваха място под най-разклоненото дърво и ми даваха повече храна отпреди.