Тринадесетият воин (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Напредвахме по реката в продължение на три дни, като преминавахме край множество малки селища и никъде не спряхме. Достигнахме до голям град на завой на реката. Виждаха се стотици хора и голям брой къщи и в средата на града се издигаше кремъл — крепост с пръстени стени и внушителна по размери. Попитах Хергер кое е това място. Той отвърна:

— Това е градът Булгар от царството Сакалиба, а това е крепостта на Иилтавар, цар на българите.

Тогава извиках:

— Това е султанът, при когото съм изпратен като емисар от моя Халиф! — И с множество молби започнах да настоявам да бъда свален на брега и да изпълня възложената ми от халифа мисия и дори показах гнева си, доколкото посмях.

Никой обаче не ми обърна внимание. Хергер не отговори нито на молбите, нито на настояванията ми и накрая направо ми се изсмя в лицето, и ми обърна гръб. Корабът премина край града на българите толкова близо, че се чуваха виковете на търговците и блеенето на овце, но аз не можех да направя нищо, освен да гледам. Час по-късно даже и това не можех да правя, след като градът се скри зад завоя на реката и така аз влязох и излязох от страната България.

Вероятно в този момент читателят би могъл да се обърка относно географията поради факта, че съвременна България е една от балканските държави, граничеща с Гърция, Югославия, Румъния и Турция. Но между девети и петнайсети век е съществувала още една България по бреговете на Волга, приблизително на около 1 000 километра източно от съвременна Москва, и Ибн Фадлан се е бил запътил натам. Волжка България е била държава с не съвсем точно установена територия, но определено важна в тогавашната политическа обстановка, и нейният главен град Булгар бил богат и известен по времето, когато монголите го окупирали през 1237 година. Древният град Булгар се е намирал в околностите на съвременен Казан.

После изминаха още осем дни в път на борда на кораба, все нагоре по течението на реката, и земята по бреговете ставаше все по-планинска. И тогава достигнахме до ляв приток, наричан от нордмените Окер и продължихме по него и пътувахме още десет дни. Въздухът беше хладен и вятърът силен, и по земята имаше все още много сняг. В тези земи се намират огромни гори, наричани от нордмените Вада.

И тогава достигнахме Масборг, който е населен със северни люде. Това беше по-скоро лагер, отколкото град, тук-там с някоя голяма дървена къща, построена по нордменски образец, и жителите му се прехранваха, като продаваха храни на минаващите нагоре и надолу по пътя търговци. Тук оставихме кораба си и пътувахме на коне по сушата в продължение на осемнайсет дни. Пътят беше труден, планински, студът свиреп, и за мен трудностите и изтощението бяха големи. Хората от Север не пътуват нощем — много рядко по вода и никога по суша; наместо това предпочитат да закотвят до брега и да изчакат светлината на утрото, преди да продължат.

Случи се обаче така, че колкото повече пътувахме, толкова нощта ставаше по-къса, и времето не стигаше да се сготви котел с храна, камо ли да се наспи човек. Все ми се струваше, че още не съм затворил очи, когато нордмените ме събуждаха с думите: „Хайде, съмна се. Време е да продължаваме.“ В тези студени земи сънят е неспокоен и не премахва умората.

Също така Хергер ми обясни, че на Север денят е дълъг през лятото, а нощта е дълга през зимата и много рядко са равни. Също ми каза да се оглеждам нощем за небесните завеси и действително, една нощ видях как нависоко просветват бледи сияния, зелени, жълти и понякога сини и наистина приличат на висящи в небето завеси и много бях удивен от това, ала нордмените го намират за нещо обичайно.

Пет дни слизахме надолу по планините и навлязохме в студени и гъсти гори, с гигантски дървета, каквито са горите на Север. Тези земи са влажни и смразяващи и на някои места толкова зелени, че очите заболяват от яркостта на цветовете, а другаде са черни, тъмни и заплашителни.

Пътувахме още седем дни през горите и силни дъждове ни съпътстваха. Често пъти дъждовете по тези земи падат толкова тежко, че чак потискат човека; на няколко пъти ми се струваше, че ще се удавя — толкова много вода имаше във въздуха. А при други случаи, когато духа вятър, дъждът става като пясък, жили плътта и възпалява и заслепява очите.