Тринадесетият воин (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

И тогава разбрах, че нордмените, тези грамадни воини, които по причина на гигантския си ръст, сила на мускулите и свирепост няма от какво да се страхуват по целия божи свят, същите тези люде се плашат от мъглата, идваща след буря.

Мъжете от расата им се мъчат да прикриват страха си един от друг, като се смеят и шегуват непрекъснато и нарочно показват безгрижието си. И така само доказват обратното, защото опитите им да се прикрият са детински и въпреки че явно не искат да си признаят, всеки от тях, из целия им лагер, се отдава на молитви и принася жертви — петли и кокошки, и когато го попитат за причината, той отвръща: „Принасям жертва за безопасността на близките си у дома“, или: „Принасям жертва за успешна търговия“, или „Тази жертва е за помен на този или онзи покоен член на семейството ми“, или всякакви други причини, и после добавя: „И също за да се вдигне мъглата.“

Намирах за странно такива силни и войнствени люде толкова да се страхуват от нещо, че чак да се налага да се преструват, пък и според мен мъглата или думанът са твърде неразумни причини за страх. И казах на преводача, че човек може да се страхува от вятър или пясъчни бури, наводнение, земетръс, или от небесни гръм и мълнии, защото всяко от тези неща може да го нарани или убие или да разруши дома му. И също му казах, че мъглата и думанът не представляват такава заплаха или опасност, а са най-маловажни от който и да е друг вид от природните стихии.

Преводачът ми отвърна, че не съм познавал изпитанията на морския човек. Каза, че много от арабските мореплаватели мислели като нордмените относно безпокойството8, причинявано от мъглата, и също така, че всички пътешественици по море се чувствали несигурни при мъгла или думан поради увеличената опасност при пътуване по вода.

Съгласих се, че в това има смисъл, но когато, както сега, мъглата тегне над суша, а не над вода, не виждах причина за страх. Той отвърна:

— Мъглата, където и да падне, винаги поражда страх.

И добави, че за нордмените нямало никакво значение дали я срещат по вода или по суша.

А после ми каза, че неговият народ всъщност не се плашел чак толкова от нея. Каза също, че той самият не се боял, че тя просто е нещо маловажно, най-много да предизвика болка в някоя става, но нищо повече. Но и той като другите отричаше безпокойството си, предизвикано от мъглата, и се правеше на безразличен.

И така стана, че мъглата не се вдигна, въпреки че намаля и изтъня с напредването на деня. Слънцето се появи като блед кръг в небето, толкова слабо, че можех да го наблюдавам направо с очи.

Същия този ден пристигна с кораб един благородник от тяхната раса. Беше млад мъж, с рядка брада и пътуваше с малък брой прислуга и роби и нито една жена. Поради това аз заключих, че не е дошъл да търгува, защото нордмените идват по тези земи най-вече да продават жени.

Пристигналият закотви кораба си на брега и остана на него до падането на нощта и никой човек не се доближи до него, нито го поздрави, въпреки че беше застанал в пълен ръст пред погледите на всички. Преводачът каза:

— Той е от рода на Булиуиф и ще бъде приет на трапезата довечера.

— А защо стои на кораба? — попитах аз.

— Поради мъглата — отвърна той. — Такъв е обичаят. Да остане пред погледа на всички много часове, за да се убедят, че не е враг, дошъл с нея. — И това преводачът ми каза след дълго колебание.

На празненството вечерта младежът влезе в залата. Посрещнаха го топло и всички се надпреварваха да изразят изненадата си и най-вече Булиуиф, който се държеше, сякаш младият човек току-що е пристигнал, а не стоял до кораба си в продължение на много часове. След многочислените поздравления младежът изрече пламенно и дълго послание, което Булиуиф удостои с необикновено внимание, като не пиеше, нито попипваше робините, мълчеше и слушаше високия, пресекващ глас на новодошлия. В края на разказа младежът беше на прага на сълзите и те побързаха да му връчат чаша с питие.

Запитах преводача за съдържанието на речта и той отвърна:

— Това е Вулфгар, син на Родгар, велик крал на Север. Той е родственик на Булиуиф и търси помощта и подкрепата му за смела и геройска мисия. Вулфгар казва, че далечната ни страна е подложена на ужасяваща и безименна опасност, на която хората са безсилни да се противопоставят и моли Булиуиф да се върне бързо в родните земи и спаси народа и кралството на отеца му Родгар.

Когато го попитах за природата на тази опасност, той ми рече:

— Няма име, което да мога да изрека.9

Той изглеждаше силно обезпокоен от думите на Вулфгар, както и повечето от сънародниците му. И лицето на Булиуиф придоби мрачно и тъжно изражение. Аз настоях да ми се разкаже по-подробно за тази ужасна заплаха и той каза:

— Името не бива да се изрича, забранено е, защото произнасянето му може да предизвика злото — и както говореше, видях, че се страхуваше даже да го помисли и цветът на лицето му беше блед, и реших да не питам повече.