Тринадесетият воин (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Те пристигат от собствената си страна, закотвят корабите си във Волга, която е огромна река, и строят големи дървени къщи на брега. Във всяка къща живеят по около десет или двайсет от тях. Всеки си има свой нар, където седи заедно с хубавиците за продан, и е съвсем вероятно да се забавлява с някоя от тях, без го е грижа, че приятелите му гледат. Често по няколко от мъжете в къщата могат да са заети с такива занимания едновременно, пред погледа на всички останали. От време на време се случва търговец, дошъл да купи жена, да завари стопанина й да я обладава, без да спира, докато не се насити. И това се смята между тях за нещо съвсем нормално.

Всяка сутрин някоя от робините влиза и носи леген с вода и го слага пред господаря си. Той измива лицето и ръцете си и после сресва косата си над съда. След това издухва носа си и плюе вътре, изчистил се напълно и оставил всичко във водата. Робинята, без да сменя водата, взема съда и го поставя пред следващия, който върши същото, и така тя разнася легена от човек на човек, докато обходи всички в къщата и всеки е плюл в легена и измил лицето и косата си.

Такива са привичките на нордмените, както ги видях със собствените си очи. Но по време на нашето пристигане между тези гигантски люде се беше появило брожение и безпокойство и причината за това бе следната:

Техният главен предводител, човек на име Вуглиф, се беше разболял и лежеше в нарочна шатра настрани от лагера, оставен сам с хляб и вода. Никой не се доближаваше до него, камо ли да го посети или му поговори. Даже и робите не се грижеха за него, тъй като нордмените вярват, че човек трябва сам да надвие болестта, според собствените си сили. Повечето бяха убедени, че Вуглиф никога няма да се върне в лагера и ще умре. И един от тях, млад благородник на име Булиуиф, беше избран да бъде новият им предводител, но трябваше да изчака, докато старият не е вече между живите. И това беше причината за брожението по времето на нашето пристигане. Въпреки това никъде не се чуваха плач или мъка сред лагеруващите край Волга.

Нордмените придават голяма важност на задълженията на домакина. Те посрещат всеки посетител с топлота и гостоприемство, изобилна храна и дрехи, и надпревара се води между благородните и знатните за честа да им гостуват. Нашата група беше доведена при Булиуиф и голямо угощение беше дадено в наша чест. И той сам седеше начело на трапезата и аз видях, че е човек висок и силен, с кожа и коса чисто бели и с осанката на предводител.

Като разбирахме важността на угощението, ние се правехме, че ядем, въпреки че храната предизвикваше отвращение, а самото празненство се състоеше в замерване с храна и заливане с пиене сред непрекъснат смях и оживление. И беше напълно прието сред това грубиянско веселие някой от знатните да се забавлява с робиня пред очите на всички останали.

Като видях това, аз обърнах очи и казах: „Боже прости!“, а нордмените се заляха от смях на моето неудобство и един от тях ми обясни как те вярват, че Бог гледа с одобрение, когато човек си прави удоволствието, без да се прикрива. После добави:

— Вие, арабите, сте като стари жени — треперите, като видите истинския живот.

А аз отвърнах:

— Гостенин съм сред вас, но вярвам, че Аллах ще ми покаже правия път.

Това предизвика още по-силен смях, въпреки че не разбрах какво толкова смешно казах.

Нордмените почитат живота, отдаден на войната. Истина ви казвам, тези грамадни мъже се бият непрестанно, никога не живеят в мир — нито помежду си, нито с племената от своя си народ. Възпяват битките и смелостта и вярват, че смъртта на война е най-високата чест.

На това празненство техен сънародник запя дълга песен за смелост и битки, на която всички се радваха, но малко удостоиха с внимание до края. Силната им напитка скоро ги превърна в животни и като заблудени магарета, по средата на песента, те започнаха да празнят семето си и дори двама се сбиха на живот и смърт заради пиянска кавга. Бардът изобщо не прекъсна песента си през цялото това време и видях как кръв опръска лицето му и той просто я избърса, без дори за миг да направи пауза. Това ми направи огромно впечатление. Така се случи, че Булиуиф, пиян като всички останали, заповяда и аз да изпея за тях песен, и силно настоя. В желанието си да не го гневя зарецитирах от Корана, като преводачът повтаряше думите на техния северен език. Те ме посрещнаха по същия начин като предходния менестрел и после трябваше да поискам от Аллаха опрощение за отношението към светите му думи и също така заради превода5, който сигурно е бил безсмислен, тъй като сам преводачът беше пиян.

Останахме два дни сред нордмените и на сутринта, когато се канехме да потеглим, преводачът ни съобщи, че Вуглиф е починал. Аз реших да останем, за да наблюдавам какво ще се случи.