Тринадесетият воин (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Всеки от нас беше облечен в куртак, върху него палто, върху това наметало и най-отгоре бурка. На главите си носехме шапки от кече, от които се виждаха само очите. Краката ни бяха обути в прост чифт долни гащи и върху тях панталони, а най-отдолу домашни пантофи и върху тях друг чифт ботуши. Качени на камилите, не можехме изобщо да мръднем поради всичкото това облекло.

Съдията, мюфтията и слугите, пътуващи с нас от Багдад, решиха да останат, страхувайки се да пътуват през тези негостоприемни земи, и ето че моя милост, султанският пратеник, зет му и двама оръженосци, Такин и Барс, трябваше да продължим.1

Керванът беше готов да потегли. Наехме за водач един местен жител на име Клавус. След това, уповавайки се на всемогъщия Аллах, в понеделник, третия ден на месеца Дулкада на годината 309 (3 март 922 г.), напуснахме града Гюргания.

Същия ден спряхме да пренощуваме при крепостта, наречена Замган — входната врата към земята на турците. На следващата сутрин рано продължихме до Гит. Тук падна толкова дълбок сняг, че камилите затъваха до коленете и се наложи да спрем за два дни. След това влязохме направо в земята на турците и бързо се запридвижвахме по голата и равна степ, без да срещнем жива душа. Яздихме десет дни и забравихме преживените студени месеци в Шварезм, защото те изглеждаха като летен ден пред ужасния студ и непрестанните снежни бури, които ни съпътстваха, и почти бяхме на път да се откажем.

През един от най-студените дни оръженосецът Такин яздеше до мен и до него един от турците, който му говореше на турски, и тогава Такин се засмя и ми каза:

— Виж какво казва този турчин: „Какво ли иска Бог от нас, та ни убива с този студ? Само да знаехме, щяхме да му го дадем.“

И тогава аз отвърнах:

— Речи му, че просто трябва да каже: „Няма друг Бог освен Аллах.“

Турчинът се засмя и отговори:

— Ако знаех как, щях да го кажа.

И тогава стигнахме до гора и намерихме достатъчно сухи дърва и спряхме. Запалихме огньове, затоплихме се и съблякохме дрехите си, за да изсъхнат.

Явно керванът е достигнал до по-топли области, тъй като в ръкописа повече не се споменава за тежки студове.

Възседнахме отново и яздихме всеки ден от полунощ до времето за следобедна молитва, като забързвахме, след като слънцето преполовеше пътя си, и после спирахме. И като пътувахме така в продължение на петнайсет нощи, достигнахме до голяма, осеяна с високи скали планина. И там имаше извори, излизащи на струи от скалите, и водата се събираше на вирове. И след като прекосихме това място, пристигнахме при турското племе, наречено Огузи.

Нравите и животът на Огузките турци

Огузите са номади и къщите им са от кече. Живеят известно време на едно място и после продължават към друго. Поселищата им са доста разхвърляни, съгласно номадските обичаи. Въпреки че водят трудно съществувание, те са като заблудени магарета и не се уповават на Аллах. Наместо да се молят, наричат Господ главатарите си. Когато някой от тях се съветва с главатаря си за нещо, той казва: „Господи, какво да направя за това или онова?“

Съветват се за делата си само помежду си. Чувал съм ги да казват: „Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк“, но го казват само за да се доближат до правоверните, а не защото го вярват.

Огузите наричат владетеля си Ябгу и всеки, който заеме тази длъжност, приема това име. Неговият пръв подчинен се нарича Кударкин и така всеки пръв подчинен на всеки главатар също се нарича с това име.

Огузите не се мият нито след голяма, нито след малка нужда, нито след като изпразнят семето си, нито при други случаи. Гледат да не се докосват до вода, особено през зимата. Никой търговец или друг мохамеданин не може да се умие както повелява Коранът в тяхно присъствие, освен през нощта, когато не го виждат. Щом видят някого да се мие, обзема ги гняв и казват: „Този човек иска да ни прати проклятие, защото потапя тялото си във вода“, и го карат да плаща глоба.

Никой мохамеданин не може да влезе в земите им без някой Огуз да се съгласи да му стане домакин, в чийто дом да живее и комуто да носи дрехи от ислямските земи и за съпругата му пипер, просо, стафиди и ядки. Когато мюсюлманин пристигне при домакина си, същият издига шатра за него и му докарва овце, за да може правоверният сам да си ги коли. Турците никога не колят; те бият овцете по главата, докато ги умъртвят.

Жените на огузите не се забулват нито пред собствените си, нито пред чуждите мъже, нито прикриват тялото си пред когото и да било. Веднъж спряхме при един турчин и бяхме насядали в шатрата му. Жена му също беше при нас. Както си говорехме, тя вдигна полата си и се почеса по срамните части, без изобщо да се крие. Ние забулихме лицата си и казахме: „Боже прости“. Съпругът се засмя и рече на преводача: „Кажи, че им ги показваме, за да ги видят и се засрамят, но не могат да ги получат. Така е по-добре, отколкото да бъдат скрити, но въпреки това достижими.“