Тринадесетият воин (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Преди всичко, тогавашните жители на Европа определяли пристигащите от Север мореплаватели с общото име „викинги“, но никой не осъзнавал, че те са от различни племена и принадлежат към различни феодални държави и княжества. Европейците просто ги приемали като обща маса кръвожадни варвари, дошли от мрачния, непознат, далечен и необятен Север — Скандинавия е по-обширна от Португалия, Испания и Франция, взети заедно. Освен това смесването на търговия и пиратство — викингите не правели съществена разлика — практикувано от тези дръзки мореплаватели и воини, фактически е било основно занимание на болшинството други мореплавателски народи — от древните гърци до британците от времето на Елизабет, нищо ново за историята.

Всъщност за народ, лишен от цивилизованост, чието „… усещане за бъдещето никога не се простира… отвъд следващата битка“, поведението на викингите е забележително постоянно и целенасочено. Те поддържат широко развити търговски отношения от най-ранното Средновековие — арабски монети са се появили в Скандинавия още през 692 г. и през следващите четири века викингските пиратстващи търговци или търгуващи пирати успели да стигнат на запад до Нюфаундленд, на юг до Сицилия и Гърция (където изрязали с чук и длето собствени знаци върху лъвовете от остров Делос) и на изток до Уралските планини в Русия, където се свързвали с керваните, пътуващи по Пътя на коприната към Китай. Викингите никога не са имали намерение да строят империя и, съгласно популярното мнение, влиянието им из тези обширни територии е мимолетно. И все пак не толкова мимолетно, за да има в Англия множество географски названия от скандинавски произход, а в случая с Русия да дадат самото име на нацията — от викингското племе Рус. Колкото до по-дълбокото отражение на тяхната езическа жажда за живот, неукротима енергия и система от ценности, ръкописът на Ибн Фадлан доказва до каква степен множество типични викингски принципи са се запазили и до днес. Между мисленето на нашите съвременници и това на викингите от края на миналото хилядолетие съществуват безброй поразителни прилики, а в техния начин на живот има нещо изключително привлекателно за нас.

Относно автора

Наложително е да кажем няколко думи за Ибн Фадлан, човека, чийто ясен глас достига до нас през бариерата на цяло хилядолетие и филтъра от интерпретатори и преводачи, принадлежащи към повече от дузина езикови и културни традиции.

За личността му не знаем почти нищо. Безспорно е бил образован и, съдейки по преживяванията му, не особено стар. Самият той подчертава, че познава лично халифа, без да бъде негов особен почитател. (Неговото отношение явно е било споделяно и от други хора, тъй като Халиф ал-Муктадир бил детрониран на два пъти и накрая заклан от един от собствените си офицери.)

Повече ни е известно за обществото, в което е живял. През десети век Багдад, Градът на Мира, бил най-цивилизованият град на земята. Зад прочутите му кръгли стени живеели повече от милион жители. Тук се събирал фокусът на интелектуалните и търговски усилия, в атмосфера на изключителна красота, елегантност и великолепие, между ухаещите на благовония градини, хладни и сенчести тераси, сред донесените от всички краища на огромната империя богатства.

Арабите в халифата, макар и фанатични последователи на мюсюлманската религия, били изложени също така на влиянието на народи, които изглеждали, постъпвали и вярвали различно от тях. Арабите били всъщност най-непровинциалните граждани на света по това време и това им давало изключителен наблюдателски усет към чуждите култури.

Самият Ибн Фадлан е определено интелигентен и наблюдателен човек. Той се интересува както от всекидневните подробности, така и от вярванията на срещаните от него хора. Много от нещата, на които става свидетел, му се струват вулгарни, неприлични и варварски, но фразите на възмущение са лаконични и кратки. Веднъж изказал неодобрението си, той отново се превръща в безпристрастен наблюдател, като описва видяното без излишно високомерие.

Вероятно маниерът му на предаване на фактите изглежда ексцентричен за чувствителността на човека от Запад. Той разказва историята по непривичен за нашите уши начин. Но ние имаме склонност да забравяме, че усещането ни за драматургия произхожда от чисто устна традиция — представление на живо, изпълнявано от бард пред публика, много често неспокойна и нетърпелива или клоняща към дрямка след обилно ядене. Най-старите ни разкази, „Илиада“, „Беоулф“, „Песен за Роланд“, са все предназначени да бъдат изпълнявани от певци, чиято основна роля е да забавляват.