Тринадесетият воин (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Ибн Фадлан обаче е писател и основната му цел не е забавление, нито възхвала на слушащия патрон, нито утвърждаване на митовете на обществото, в което живее. Напротив, той е пратеник, докладващ за мисията си, тонът му е на данъчен чиновник, не на певец; на антрополог, а не на драматург. И наистина, той по-скоро би омаловажил елементите, предизвикващи емоции, отколкото да ги остави да повлияят на хладнокръвния му и изчистен доклад. Понякога хладнокръвието му е толкова дразнещо, че спираме да усещаме какъв изключителен наблюдател е той. Стотици години след Ибн Фадлан пътешествениците по правило са сътворявали очебийно измислени, изфантазирани хроники за чуждоземни чудеса — говорещи животни, летящи хора с пера, срещи с бегемоти и еднорози. Само преди двеста години иначе трезвомислещи европейци са пълнили списанията си с глупости за африкански бабуини, обявили война на фермери, и други такива дивотии.

Ибн Фадлан никога не съчинява. Всяка дума звучи като истина и ако се случи да цитира непотвърден слух, той винаги грижливо го отбелязва. Също така грижливо отбелязва и фактите, на които е бил непосредствен свидетел, по тази причина фразата „видях със собствените си очи“ се повтаря непрекъснато в ръкописа.

В заключение, именно това качество на неоспорима истинност прави настоящия разказ толкова ужасяващ. За срещата си с „чудовищата на мъглата“, така наречените „некрофаги“, той разказва със същата скрупульозност към детайла, същия предпазлив скептицизъм, с който са белязани всички части на ръкописа.

Оставям на читателя да прецени сам.

Отпътуване от Града на Мира

Хвала на Аллаха, милостивия и състрадателния, господар на Двата Свята, и нека бъде благословен Принцът на Пророците, наш господар и учител Мохамед, когото Бог прие до себе си и дари с благослов, мир и безсмъртие до края на вечността.

Това е книгата на Ахмад ибн-Фадлан, ибн-ал-Аббас, ибн-Рашид, ибн-Хамад, правоверен поданик на Мохамед ибн-Сюлейман, посланик на ал-Муктадир при султана на Сакалиба, в която той дава отчет какво е видял в земите на турците, хазарите, сакалибите, башкирите, русите и нордмените, и историите на техните царе, и за това как са постъпвали в много от житейските си изпитания.

Писмото на Иилтавар, султан на Сакалиба, пристигна при Повелителя на правоверните, ал-Муктадир, и в него султанът искаше да му бъде проводен човек, който да го изучи в правата вяра и да го посвети в законите на Исляма; който ще построи за него джамия и издигне храм, откъдето истинското слово ще достигне до всички краища на държавата му и ще направи от поданиците му правоверни мюсюлмани; а също и за съвет при устройството на укрепления и защитни работи. И той умоляваше Халифа да стори това. И посредник в това дело беше Дадир ал-Хурами.

Повелителят на правоверните, ал-Муктадир, не беше силен и справедлив халиф, а податлив на удоволствия и ласкателните слова на приближените си, които го правеха на глупак и силно се присмиваха зад гърба му. Аз не вземах участие в това, но все пак халифът не ме обичаше особено поради следната причина.

В Града на Мира живееше възрастен търговец на име ибн-Карин, богат във всички неща, но беден откъм щедро сърце и любов към хората. Той ревниво пазеше както златото си, така и младата си жена, която никой не беше зървал, но за чиято невиждана хубост всичка говореха. Един ден халифът ме изпрати да му занеса писмо и аз се появих пред къщата на търговеца, като настоявах да ме пуснат, показвайки свитъка и печата. И до ден-днешен не знам доколко важно беше посланието, но сега това няма значение.

Търговецът го нямаше, беше на път извън града по работа. Обясних на вратаря, че трябва да изчакам завръщането му, защото халифът ми беше наредил да го предам от моите само в неговите ръце. Вратарят ме пусна в къщата, което отне доста време поради безбройните резета, ключалки, мандала и катинари, присъщи на дома на всеки скъперник. Най-после ме въведоха вътре, където прекарах цял ден в очакване, като все повече огладнявах и ожаднявах и никой от прислугата на този скъперник не ми предложи даже глътка вода.