Тринадесетият воин (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Задачата да се обединят многобройните версии и преводи, написани на арабски, латински, немски, френски, датски, шведски и английски и съставени за повече от хилядагодишен период, е начинание от значителна величина. Само личност, притежаваща огромна ерудиция и енергичност, би могла да предприеме подобна стъпка, и през 1951 година Пер Фраус-Долус, професор емеритус по сравнителна литература от университета в Осло, Норвегия, след събирането на всички известни източници, се заел с огромната задача да преведе всичко — начинание, на което той посветил останалата част от живота си до самата си смърт през 1957 година. Части от този нов превод са публикувани в „Научни съобщения на Националния музей на Осло: 1959-1960“, но те не предизвикват особен интерес сред научните среди, вероятно поради ограничения тираж на списанието.

Преводът на Фраус-Долус е дословен; в собствения си предговор към материала професорът отбелязва, че „… е в природата на езиците красивият превод да бъде неточен. Точният превод намира собствената си красота без чужда помощ.“

Подготвяйки тази пълна и анотирана версия на труда на професор Фраус-Долус, аз съм си позволил много малко изменения. Пропуснал съм някои повтарящи се пасажи; те са отбелязани в текста. Променил съм структурата на параграфиране, като поставих всяка пряка реч на нов ред, съгласно съвременните правила. Пропуснати са диакритичните знаци на арабските имена. Последно, в отделни изрази е променен оригиналният синтаксис, като обикновено са разместени подчинените изречения с цел значението на израза да се схваща по-лесно.

Викингите

Ибн Фадлановият портрет на викингите значително се отличава от традиционната европейска представа за този народ. Първите европейски автори, писали за тях, са духовници — единствените грамотни наблюдатели по това време и, естествено, езичните скандинавци са ги изпълвали с особен ужас. Абзацът по-долу, типичен с преувеличенията си, е цитат от ирландски автор от дванадесети век, отбелязан от Д. М. Уилсън.

Накратко, въпреки че на всяка шия имаше по сто глави от закалена стомана, и във всяка глава по сто остри, готови, хладни, неръждясващи, дръзки езика, и на всеки език по сто празнословещи, кресливи, несекващи гласа, и те не биха запомнили, разказали, изброили или изрекли това, което преживя ирландското племе в неговата цялост, били те мъже или жени, миряни или божи служители, млади или стари, благородни или простолюдни, за премеждията и раните, и за потисничеството във всеки клан, причинени от тези дръзки, гневливи, езични люде.

Съвременните учени съзнават, че подобни смразяващи кръвта разкази за викингски нападения са чувствително преувеличени. Въпреки това европейските автори имат склонността да определят скандинавците като кръвожадни варвари, оставащи извън и без принос в основното развитие на западната култура и идеи. Често това се прави по силата на определена логика. Например Дейвид Толбът Райс пише:

В периода между осми и единадесети век ролята на викингите е вероятно по-значителна от ролята на която и да е друга етническа група в Западна Европа… Тогава викингите са велики пътешественици, извършващи забележителни плавания по море, градовете им са големи търговски центрове, изкуството им е незаимствано, с творчески импулс и въздействащо, притежавали са изискана литература и развита култура. Било ли е това собствена цивилизация? Налага се, мисля, да приемем, че не е така… Искрата на хуманизма — същественият белег на всяка цивилизация, просто липсва.

Подобно отношение се усеща и в мнението на лорд Кларк: