Тринайсет

След несекващите тласъци на уличното движение в Манхатън той усети със закъснение, че микробусът вече е спрял. Прибра фотоапарата. Задните врати се отвориха. Кейн обхвана уж пострадалото място. Елтън се приведе навътре в микробуса и се протегна. Притиснал едната си ръка към тялото, Кейн протегна другата и пое десницата на Елтън. Изправи се. Щеше да стане толкова лесно, толкова бързо. Трябваше само да запъне стъпалото си и да дръпне. С лек натиск щеше да изтегли пощальона в микробуса. Макетният нож щеше да хлътне в тила на Елтън само с едно плавно движение и да последва извивката на челюстта до каротидната артерия.

Елтън предпазливо помогна на Кейн да излезе, все едно беше трошлив като стъкло, и го заведе в медицинския център.

На жребия се падна тура — косъм нямаше да падне от главата на Елтън.

Кейн благодари на спасителя си и го проследи с поглед как се отдалечава. Няколко минути по-късно той напусна центъра и огледа улицата, за да види дали пощальонът не се връща да провери как е пострадалият.

Нямаше го.

Много по-късно вечерта Елтън, облечен с екипа си за крос, излезе от любимия си деликатесен магазин с наполовина изяден сандвич „Рубен“ в ръка и кафява хартиена торба с покупки в другата. Неочаквано до него се озова висок, гладко избръснат мъж, който му прегради пътя и го принуди да се закове на място в тъмното, под една счупена улична лампа.

Джошуа Кейн се наслаждаваше на свежата хладна вечер, на хубавия костюм и на избръснатата си шия.

— Отново хвърлих жребий — каза той.

Кейн застреля Елтън в лицето, отдалечи се с бърза стъпка и изчезна в тъмнината. Краткотрайната екзекуция не му достави удоволствие. При идеални обстоятелства би му се искало да разполага с няколко дни за Елтън, но не можеше да отдели толкова време.

Чакаше го много работа.

Понеделник Шест седмици по-късно

1

На пейките зад мен нямаше репортери. В съдебната зала нямаше и зрители. Нито разтревожени роднини. Само аз, клиентката ми, прокурорът, съдията, стенографката и една секретарка. А, да, и охраната — човекът седеше в ъгъла и скришом гледаше бейзболен мач на смартфона си.

Намирах се на Сентър Стрийт №100, в малка зала на осмия етаж в сградата на Наказателния съд в Манхатън.

Нямаше никой друг, защото никой друг не даваше пет пари. Всъщност и прокурорът не се интересуваше особено от случая, а съдията изгуби интерес още щом прочете обвинителния акт: притежание на наркотици и свързани с тях принадлежности. Прокурорът, който цял живот бе заемал този пост, се казваше Норман Фолкс. Оставаха му шест месеца до пенсия и си личеше. Горното копче на ризата му беше разкопчано, костюмът му изглеждаше като от времето на Рейгъновото президентство, а двудневната му брада беше единственото наглед чисто нещо по тялото му.

Почитаемият Кливланд Паркс, който водеше делото, имаше лице като спаднал балон. Облегна глава на ръката си и се наведе от съдийската маса.

— Още колко ще чакаме, господин Фолкс? — попита съдия Паркс.

Норм погледна часовника си, сви рамене и отговори:

— Извинете, Ваша чест. Той трябва да дойде всеки момент.

Съдебната секретарка прошумоли с някакви документи пред себе си.

В залата отново настана тишина.

— Господин Фолкс, отбелязвам за протокола, че като опитен прокурор сигурно знаете колко се дразня от закъсненията — каза съдията.

Норм кимна. Отново се извини и пак подръпна яката на ризата си, а лицето на съдия Паркс започна да променя цвета си. Колкото по-дълго седеше Паркс, толкова повече поруменяваше. Това беше най-силната проява на възбуда от негова страна. Никога не повишаваше тон, нито размахваше обвинително пръст, но кипеше от гняв. Добре известно беше колко мрази неточността.

Клиентката ми, четирийсет и пет годишната бивша проститутка Джийн Мари, се наведе към мен и прошепна:

— Какво ще стане, ако ченгето не се появи, Еди?

— Ще се появи — отговорих.

Знаех, че той ще дойде. Но знаех и че ще закъснее. Бях се погрижил да стане точно така.