Тринайсет

Не е идеално, но не е зле, помисли си Кейн.

— Какво става, по дяволите? — попита мъжът.

Кейн извади от джоба си сгънат лист и го хвърли в краката на мъжа.

— Вземи го и го прочети на глас — нареди той.

Мъжът приклекна с треперещи крака, взе листа, разгърна го и го прочете наум. Когато отново погледна към Кейн, той държеше малък дигитален диктофон.

— Сега на глас — заповяда.

— Вз-з-земи каквото поискаш, с-с-само не ме наранявай — примоли се мъжът и скри лицето си от Кейн.

— Ей, слушай внимателно — животът ти е в опасност. Нямаме много време. Ще дойдат да те убият. Успокой се, аз съм полицай. Тук съм, за да заема твоето място и да те предпазя. Защо според теб съм облечен точно като теб? — каза Кейн.

Мъжът надникна между пръстите си, отново измери с поглед Кейн, присви очи и заклати глава.

— Кой ще иска да ме убие?

— Нямам време за обяснения, но въпросният човек трябва да ме помисли за теб. Ще те отведем от тук на безопасно място. Преди това обаче искам да направиш нещо. Нали разбираш, изглеждам като теб, но гласът ми е различен. Прочети написаното, за да чуя гласа ти. Трябва ми ритъмът на речта ти, да чуя как говориш.

Листът трепереше в ръката на мъжа, който зачете на глас колебливо, като пропускаше думи и заекваше.

— Спри. Успокой се. В безопасност си. Сега опитай отново, започни отначало — нареди Кейн.

Мъжът си пое дъх и опита пак.

— За миг бях в чужд скърцащ плюшен фотьойл — прочете мъжът с озадачено изречение. — Какво е това?

Кейн натисна стопа на дигиталния диктофон, вдигна пистолета и го насочи към главата на мъжа.

— Изречението е фонетична панграма. Дава ми основна представа как произнасяш звуковете. Съжалявам, излъгах те. Аз съм онзи, който ще те убие. Повярвай ми, иска ми се да разполагахме с повече време да се опознаем. Това щеше много да улесни нещата — каза Кейн.

Изстрелът проби дупка в небцето на мъжа. Двайсет и втори калибър със заглушител. Без изходна рана. Без да се налага да чисти кръв и мозък, без куршум, който да изчовърква от стената. Чиста работа. Тялото на мъжа се строполи във ваната.

Кейн пусна пистолета в мивката, излезе от банята и отвори входната врата. Огледа коридора. Беше пуст. Почака. Никой не излезе. Никой не беше чул нищо.

Срещу входната врата на жилището имаше малък килер. Кейн отвори вратата, взе сака и кофичка със сода каустик, които беше оставил там, върна се в апартамента и отиде в банята. Ако можеше да убие мъжа и да премести тялото, щеше да свърши работата другаде, и то много по-ефективно. Обстоятелствата налагаха различен подход. Не можеше да рискува да мести тялото, дори на части. По време на петседмичното наблюдение, което беше предприел, Кейн беше виждал мъжа да излиза от апартамента си не повече от десетина пъти. Той не познаваше никого в сградата, нямаше приятели, семейство, работа и най-важното — нямаше посетители. Кейн беше сигурен, че е така. Само че в сградата и в квартала познаваха този мъж. Той поздравяваше съседи във фоайето, убиваше време с продавачки в магазини, такива работи. Бегли познанства, но въпреки това ги имаше. Затова Кейн трябваше да звучи като него, да изглежда като него и да се придържа колкото се може по-близо до ежедневието му.

С едно явно изключение. Ежедневието на този мъж щеше да се промени по невероятен начин.

Преди да се заеме с тялото му, Кейн трябваше да се заеме със своето. Отново се взря отблизо в лицето на убития.

Носът.

Носът му беше леко изкривен наляво и по-дебел от неговия. Сигурно бе счупен преди няколко години и човекът или беше без здравна застраховка, или нямаше пари, а може би и желание да го оправи.

Кейн бързо го съблече, сгъна старателно дрехите му и ги остави в дневната. Взе хавлия от банята, намокри я под крана на мивката и я изстиска. Направи същото и с една кърпа за лице.

Нави хавлията, докато не се получи стегнато руло с дебелина около осем сантиметра. Провеси кърпата върху дясната половина на лицето си, но се постара да покрие носа. Хавлиеното руло беше достатъчно дълго, за да го върже около главата си.

Кейн хвана с една ръка бравата и придърпа вратата към лицето си, докато ръбът й докосна изпъкналата част на носа му. Кърпата за лице щеше да поеме удара от острия ръб на вратата, за да не се сцепи кожата. Кейн наклони леко глава наляво и покри лявата половина на лицето си с лявата си длан. Усети как мускулите на шията му се напрягат, как натискат към лявата му длан и същевременно назад, към тила му. Така главата му нямаше да отхвърчи наляво при удара.

Кейн преброи до три, отдалечи вратата от себе си, после рязко я дръпна и ръбът й удари носа му. Главата му издържа. Носът — не. Чу изпукването на костта. Отсъди, че е строшена по звука, защото не усети нищо.

Вързаната хавлия предпази главата му от удара на вратата, а орбиталната кост — от счупване. Подобна фрактура щеше да предизвика кръвоизлив в окото и щеше да се наложи операция.

Кейн развърза хавлиеното руло, махна и кърпата за лице и ги хвърли във ваната върху краката на мъжа. Огледа се. После погледна носа на мъртвия.