Триумфът на сукубата

Новият барабанист, очевидно. Той излезе напред и се поклони превзето. Беше също толкова шантав, колкото и останалите. Беше по-млад от тях, леко върлинест, с тънки сини кичури в русата си коса. Изглеждаше малко по-спокоен от другите. Още не знаех какво ме караше да се чувствам така странно, но потиснах усещането и се усмихнах на Алек.

— Здравей — казах. — Сигурен ли си, че мястото ти е сред тези отрепки?

— Виждал съм и по-лоши.

— В някоя лудница?

Той се засмя и кимна към чашата ми.

— Какво пиеш?

— Водка гимлет.

— Добър избор — каза той хладнокръвно, но заподозрях, че за пръв път го чува. У него имаше нещо, което говореше за истинска неопитност. — Следващото ще е от мен. Кажи на бармана да го запише на моята сметка.

Положих всички усилия да не се разсмея. Прозвуча като заучена реплика от някой филм, но нямаше ефект — беше казана от човек, който сякаш не бе достатъчно възрастен, за да има право да пие алкохол. Сигурно се надяваше коментарът на Уайът да се окаже верен и аз действително да съм замаяна.

— Хей — каза Дъг, прегръщайки ме. — Спри да флиртуваш с кралицата на фен клуба ни. Когато успееш да хванеш муха с палките, Скакалец, тогава ще имаш достъп до фенките. Засега ученикът трябва да остави фенките на учителя.

Дъг ме завъртя из стаята в (лоша) имитация на танго. От рязкото движение и дразнещото жужене във въздуха ми се зави свят.

— Другите от тайфата тук ли са?

— Чакат със затаен дъх — уверих го и вдигнах глава към него. — Не трябва ли да си малко по-притеснен?

— Разбира се. Ако имаше за какво да се притеснявам. Но няма.

Това ме изуми толкова, колкото и поведението му в книжарницата. Дъг знаеше, че е талантлив, но съм била и на други негови концерти. Той винаги се шегуваше и беше в добро настроение, но преди концерт ставаше раздразнителен — беше запазената му марка да се подготви и надъха, за да се представи възможно най-добре. Беше казал, че напоследък групата е във възход, но промяната беше драстична, меко казано.

След още няколко шеги и сексуални подмятания, си тръгнах. Неприятното усещане изчезна веднага, щом излязох през вратата. Все едно дишах чист въздух след пясъчна буря. Обърнах се и вперих поглед в стаята, опитвайки се да намеря някакво обяснение за случилото се. Не забелязах нищо. Групата вече ме беше забравила. Смееха се на нещо друго, пиеха бира, коктейли и всякакви други, боричкаха се типично по мъжки, за да освободят напрежението. Тръгнах си объркана.

Сет беше при другите, когато успях да си проправя път до тях в главната зала. Усетих, че се усмихвам, въпреки притесненията ми. Косата му както винаги беше разрошена и носеше тениска с „Тъндъркетс“.

— Здравей — казах, когато го видях. Бях наясно, че всички ни наблюдават и очевидно очакват да извадя белезници.

— Здрасти — отвърна той, пъхнал непринудено ръце в джобовете. Беше отпуснат и спокоен както винаги.

— Знаеш ли, Дъг е с тениска, която много прилича на твоята.

— Знам. Аз му я заех.

Всички заедно се засмяхме и Бет се обърна към мен.

— Видяла си Дъг? Той готов ли е за това?

— Въпросът всъщност е: „Светът готов ли е за Дъг?“ — отвърнах с лека усмивка.

Половин час по-късно разбраха какво искам да кажа. „Нощно признание“ буквално взриви сцената — изведнъж цялата насъбрана енергия и ентусиазъм се изляха в музиката. Както казах на Дъг, отдавна бях фен на групата. Стилът им беше нещо между хард рок и ска10, а тази комбинация ме омагьосваше. След векове, през които всичко се повтаряше, новите неща ми носеха наслада. Те свиреха с вкус и страст и да ги гледаш беше също толкова приятно, колкото да ги слушаш. Пристрастието ми към Дъг още повече допринасяше за това.

Днес бяха невероятни. Всички песни бяха нови; не бях чувала нито една от тях. И, Исусе, само какви песни! Великолепни. Изумителни. Десет пъти по-добри от старите — което досега мислех, че е невъзможно. Зачудих се кога Дъг е имал време да ги напише. Повечето от парчетата им бяха негови, а за последно бях на техен концерт само преди около месец и половина. Може би някой му беше помогнал да се справи за толкова кратък срок. Обикновено му отнемаше доста време да композира една песен, преработваше текста отново и отново. Не приемаше процеса с лека ръка.

А самото им представяне… Е, Дъг винаги е бил ексцентричен, това беше запазената му марка. Тази вечер, кълна се, не спря да се движи. Чиста енергия в човешка форма. Танцуваше, крачеше, правеше цигански колела. Репликите му между песните бяха ужасно забавни. Тембърът му надмина всичко, което някога съм чувала, беше богат и дълбок. Резонираше в тялото ми. Публиката не можеше да му се насити. Обожаваха го и аз напълно разбирах защо. Никой, дори и хората, които работеха тук, не можеха да откъснат очи от сцената.

Никой, с изключение на един.

Там, в края на тълпата, един мъж си проправяше път към изхода. По походката и очевидната липса на интерес, отсъдих, че за него „Нощно признание“ не бяха толкова завладяващи, колкото за всички нас. Това ме заинтригува достатъчно, за да откъсна поглед от групата, но облеклото му ме порази дори още повече.