Триумфът на сукубата

По време на купона със Сет спазвахме благоприлична дистанция един от друг, за да поддържаме илюзията, че сме само приятели. Все още вярвах, че така е най-добре, но беше като да сипваш сол в отворена рана. Не стига, че не можехме да се докосваме, сега не можехме и да си говорим.

По някое време Алек дойде при мен и се опита да възобнови разговора, който водехме, когато малко преди концерта Дъг ме отпрати. Барабанистът ми подаде пластмасова чаша.

— Онзи мъж там знаеше как се прави водка гимлет — каза доволно той.

Подуших чашата. Миришеше на чиста водка. При това на евтина водка.

— Благодаря — отвърнах, държейки я буквално на една ръка разстояние.

Алек се облегна на близката стена, подпирайки се на лакът, за да създаде малко по-задушевна атмосфера между нас.

— Е, хареса ли ти концерта?

— Да. Много. Бяхте невероятни.

Той се наду от гордост.

— Благодаря. Работим наистина много. Скоро ще имаме и други големи концерти, надявам се да дойдеш да ни гледаш.

— Ще дойда, ако мога. Напоследък имам доста работа.

— В книжарницата, където работите с Дъг? Нещо не разбирам. И двамата не приличате на такива хора. Особено ти. Приличаш на човек, който си пада по диви неща. На някой, който обича да купонясва.

Продължих да се усмихвам и отстъпих назад.

— Да, но не и когато на другия ден съм на училище.

Без да обръща внимание на явното предупреждение да ме остави на мира, той пристъпи към мен с усмивка и очевидно вярваше, че изглежда съблазнително. Непохватните му опити да флиртува изведнъж ми се сториха не чак толкова очарователни.

— Хайде — засмя се той. — Обади се, че си болна. Знам едно място… едно място, където можем да отидем и наистина да се забавляваме. Много по-яко е от това тук.

— Не. Не мога. Съжалявам. Хм, благодаря за питието, но трябва да питам Дъг… хм, нещо за работата. После ще се видим.

По лицето на Алек премина истинско разочарование при отказа ми, но не настоя и аз припряно се отправих към Дъг. С него не говорихме по работа, той повдигна други интересни теми и беше дори още по-забавен, като се има предвид нарастващото му опиянение и факта, че вече наистина имаше огромен брой почитателки. Изглежда все пак щеше да му излезе късметът. Ако вложеше същата енергия, както тази вечер, вероятно щеше да ощастливи доста жени.

Накрая, изморена от събитията, казах довиждане и намерих Сет в другия край на стаята. Не се изненадах, че беше сам и не пиеше. В гените му липсваше умението да води празни разговори и знаех със сигурност, че големите компании го караха да се чувства неловко. Преди го подкачах, че може да остане приятно изненадан, ако поне направи опит да говори с непознати. Той обаче не искаше. Изглежда се забавляваше да наблюдава хората, очите му блестяха, а устните му бяха извити в нещо като усмивка — сякаш се смееше на виц, който никой друг не е чул. Нямаше да се изненадам, ако складираше информация за бъдещите си проекти.

— Здрасти — казах аз.

Светна, когато ме видя. В блестящите му очи се прояви топло, разбиращо изражение. Нещо вътре в мен сякаш се запали.

— Здрасти.

— Готова съм да тръгвам. Искаш ли да дойдеш у дома? — заслужаваше го, след като го бях зарязала така тази вечер.

— Разбира се.

Докато се уговаряхме кой да тръгне пръв, погледнах към другата част на стаята и видях Алек да подава чаша на Каси. Тя сякаш вече беше пила достатъчно, а Алек приложи същия подход със сближаването, който беше пробвал с мен.

— Какво има? — попита Сет, виждайки гримасата ми.

— Алек, новият барабанист. Пробва се с мен, а сега мина на Каси. Явно е от мъжете, които вярват, че ще им излезе късметът, само ако налеят момичето с алкохол.

— Чакай. Мислех, че единствено аз знам тази тайна.

Отправих му суров поглед, преди да се върна на Алек и Каси.

— Това не ми харесва. Не ми харесва да си мисли, че може да се отнася така с жените.

— Дори не знаеш какво цели. А и огледай се — всеки мъж тук се опитва да свали някого. Алкохолът е средство за постигане на целта. Каси е достатъчно голяма, за да го знае.

— Ще отида при тях.

Сет ми хвърли предупредителен поглед.

— Няма да ти благодари, че се правиш на майка орлица.

— По-добре да ми е ядосана, отколкото да направи някоя глупост.

— Тетида, недей…

Вече му бях обърнала гръб и се запровирах между хората, за да достигна мишената си.

— … приличаш на човек, който обича да купонясва — казваше Алек, когато се приближих.

— Здрасти — казах силно, вмъквайки се помежду им.

И двамата ме погледнаха изненадано.

— Здрасти, Джорджина. Какво има?

— Ще тръгвам — отвърнах й. — Чудех се дали искаш да те закарам.

Каси се усмихна, погледна към Алек и после пак към мен. Тя беше на около двайсет години, дете на хавайка и филипинец, с високи скули и права черна коса. Много красива.

— Благодаря, но ще остана още малко.

Алек изглеждаше доволен от себе си. Отново се обърнах към нея:

— Добре, но може ли да те питам нещо за малко, Каси? — усмихнах се мило на Алек. — Няма да се бавим.

Дръпнах я и я подкрепих, когато залитна. При един по-внимателен поглед разбрах, че не се е ограничила само до алкохол.