Триумфът на сукубата

Виждах, че се забавлява, докато обмисляше отговора. Той не обичаше да говори много, отчасти защото се страхуваше да не изтърси нещо не на място. Внимателно подбираше думите си.

— Взимам ги от главата си, предполагам. Сюжетите също. Те живеят там и се мъчат да излязат навън. Ако не ги записвах, биха ме погълнали. Щях да живея по-далеч от реалността, отколкото в момента.

— Не че се оплаквам, но ако главата ти е пълна с толкова неща, защо изобщо те е грижа за реалността?

— Е, това е парадокс. Историите се раждат в главата ми, но вътрешното ми Аз се подхранва от външното ми Аз. Някаква симбиоза. Идеите нямаше откъде да дойдат, ако нямах преживявания, на които да се позова. Ревност. Любов. Страст. Гняв. Сърдечна болка. Всичко.

Нещо в мен потръпна.

— Много често ли са ти разбивали сърцето?

Той замълча.

— Разбира се. С всички е така. Това е част от живота.

— Кажи ми името й. Ще й сритам задника. Не искам никой да те наранява.

Той притисна лице в косата ми, гласът му беше равен и нежен, когато проговори.

— Ти си удивителна и силна, и надарена, но дори и ти не можеш да ме спасиш от тази болка. Никой не може да направи това за никого. В историите, които създавам, мога да направя всичко идеално, но истинският свят не е толкова добър. Просто така стоят нещата. И, между другото, след всяко лошо нещо, в живота идват много добри, за да поддържат баланса.

— Какви например?

— Например малки руси племеннички. И големи хонорари. И ти.

Въздъхнах и се отпуснах до него. Както ме беше прегърнал, се намести по-удобно и след няколко минути беше заспал. Удивително.

Полежах сгушена до него още малко; сънят обаче този път упорито ме отбягваше — бях се замислила над думите му. Мислех си за жената, която бе разбила сърцето му, и се чудех дали аз няма да бъда следващата, умишлено или не.

Когато накрая заспах, се озовах в еротичен сън, в който със Сет правехме див страстен секс. Беше завързал ръцете ми за пръчките на леглото и, естествено, беше огромен. При всеки тласък удрях главата си в таблата на леглото толкова силно, че съседите започнаха да се оплакват.

Събудих се и първата ми мисъл беше, че да спя сгушена до него не е толкова добра идея. Разбира се, само аз имах проблем с това. Сет спеше спокойно и дълбоко, сякаш не бях там, несъмнено имащ непорочни сънища. Образец на целомъдрието и непоколебимостта.

Гледах го дълго, възхищавайки се на начина, по който бледата светлина озаряваше чертите му. Стегнатите мускули на горната част на тялото му. Мигли, които бих искала да имам като смъртна. Захапах устната си и едва устоях на импулса да се протегна и да го докосна. Изпитвах страст и още нещо — нещо, което искаше да е близо до него. Това ме уплаши. Може би нямаше да е единственият, чието сърце накрая щеше да бъде разбито.

Преместих безволевото си Аз в другата част на леглото, оставяйки колкото може повече място помежду ни. Докато лежах с гръб към него, Обри скочи и легна до корема ми. Погалих черната й глава на бели петна и въздъхнах.

— Всички грешат, Об — прошепнах. — Има поне един мъж на света, който не търси секс.

Глава 6

Едно от предимствата да работиш в книжарница, е, че имаш непосредствен достъп до печатните медии:

„Нощно признание“ е пиршество за сетивата, едно от онези редки бижута, които излизат от тъмнината на малките клубове и ресторанти. Разбира се, след концерта във „Верона“ миналата нощ, няма вероятност да продължат да свирят в долнопробни заведения. „Нощно признание“ са на път да се превърнат в любимец номер едно — не само на местно ниво, но и в национален мащаб.

Всички служители от първата смяна охкахме и ахкахме над коментара за концерта в „Сиатъл Таймс“. Бяхме се събрали около бюро „Информация“ и отново, и отново препрочитахме любимите си пасажи. Авторът дори беше добавил две-три думи за биографията на Дъг — след няколко реда хвалебствия на гласа му и държанието му на сцената, беше написал, че Дъг работи в „местна книжарница“. Това много ни хареса. Въпреки че бяхме споменати мимоходом, се почувствахме почти като знаменитости.

Позволих разговорът да се проточи още малко, наслаждавах се на собствената си гордост и радост за Дъг, но накрая трябваше да прекратим приказките.

— Добре, деца, не ми се иска да вадя камшика, но виждам клиенти на вратата.

Разпръснаха се неохотно, но видях Анди да се подсмихва и да казва нещо на Каси като си мислеше, че не гледам. Единствената дума, която долових, беше „камшик“. Очарователно. Човек би си помислил, че ако си с репутация на домина, би имал малко повече авторитет, а не, че ще станеш обект на подигравки.