Триумфът на сукубата

Днес аз бях единствената „авторитетна“ личност. Пейдж отново беше болна, така че трябваше неофициално да върша и нейната, и моята работа. Поне служителите бяха в добра форма, въпреки дългата нощ, и това малко улесни нещата.

Каси изглеждаше незасегната от снощните преживявания, което ми се стори забележително. Вероятно младите бяха по-издържливи. След толкова пиене и цигари едва ли щях да бъда в толкова добра форма, колкото нея — а аз имах предимството да разполагам със свръхестествената способност да се самолекувам и възстановявам. Опасенията ми относно Алек явно бяха прибързани, реших аз, предвид доброто й настроение.

Всеки път, когато я погледнех, беше усмихната и винаги беше готова да откликне дружелюбно и на клиенти, и на колеги. Спрях да взема нещо от съседната каса и дочух клиент да я пита дали според нея книгите в ръката му ще струват до двайсет и пет долара. Тя прегледа книгите вещо и отговорът й беше готов за десет секунди.

— В момента са 26,57 долара. Ако върнете тази, сумата ще стане 22,88. Това е най-доброто решение, без да превишавате лимита си.

— Наум ли сметна това? — попитах я по-късно.

Трапчинки се появиха на красивите й бузи.

— Следвам магистратура по счетоводство.

— Да, но съм абсолютно сигурна, че счетоводителят ми не може да пресметне данъците ми наум, по дяволите.

— Разбира се. Но това е лесно.

За радост на всички Дъг дойде по обяд. Перчеше се и не можеше да спре да грачи за рецензията и постоянно ме питаше дали съм обърнала внимание на това или на онова в статията. Трябваше няколко пъти да го уверя, че съм я прочела цялата.

Също като Каси, и той не изглеждаше засегнат от купона снощи. Работеше и тичаше наоколо с вече характерната за него енергия. В сравнение с тях двамата, се чувствах вкисната и много неадекватна. Леле. Какво бяха безсмъртието и трансформирането пред свръхчовешките изчисления и поразителните сценични изпълнения?

Когато се върнах от обедна почивка, той буквално спринтира към мен.

— Кинкейд! Кинкейд, трябва да ми помогнеш.

— Какво има?

Той наклони глава към една от касите. Алек се беше облегнал на нея и флиртуваше с Каси. Тя се усмихваше и кимаше ентусиазирано на думите му.

— Алек дойде да ми каже, че е уредил голямо прослушване за „Блу галери“. Трябва да репетираме. Спешно е!

— Мили боже, дай малко по-леко!

— Кинкейд, говоря сериозно. Трябва да ме покриеш. Никой не трябва да разбира, че съм тръгнал. На тях не им пука, а Пейдж и Уорън няма да са тук.

— Колко време ти трябва?

— Целият ден.

— Целият… Това са над дванайсет часа работа! Освен това не мога да затворя. Ще ходя на театър в центъра. Сет едва успя да ни уреди билети в последната минута.

— Тогава… стой до колкото можеш по-късно. Джанис ще затвори.

Поколебах се. Уорън предпочиташе управителя или някой от помощник-управителите да затваря, но Дъг беше прав. И Джанис щеше да се справи.

— Кинкейд — примоли ми се той. — Моля те. Имам нужда от помощ. Знаеш това.

Дъг винаги беше чаровен и неустоим. Но днес нещо у него ме привлече още по-силно. Когато поддадох на молбите му, той ме вдигна и ме завъртя по възможно най-непристоен начин. Две минути по-късно той и Алек тръгнаха и аз се приготвих за един дълъг ден.

Когато вече му се виждаше краят, бях сигурна, че книжарницата ще изгори до основи, докато ме няма. Накрая успях да се измъкна, стигнах до центъра, намерих къде да паркирам и се вмъкнах в театъра, точно когато гасяха светлините. Останала без дъх, се отпуснах на седалката между Сет и тринайсетгодишната му племенница Бранди. От другата му страна братът на Сет и жена му ми махнаха.

Бранди се усмихна. Когато се срещнахме за пръв път, се срамуваше, но сега се отнасяше към мен като към каката, която никога не е имала. Ако със Сет някога се разделяхме, не бях сигурна, че ще мога да стоя далеч от семейството му.

— Не мислех, че ще успееш да дойдеш — каза ми тя, едва виждах чертите й на слабото осветление.

В далечното минало хората щяха да кажат, че тя и майка й имат „ленена“ коса, но вече никой не използваше тази дума. Въпреки това според мен беше много подходящо определение, гледайки бледите златисти отблясъци.

— Просто закъснявам, както е модерно — прошепнах. — Не забравяй това, когато пораснеш. Трябва да държиш мъжете в напрежение. Започнат ли да приемат всичко за даденост, с тях не може да се живее.

Бранди се засмя. Сет само се усмихна, но очите му излъчваха одобрение, докато ме оглеждаше. Бях облечена с виненочервена коприна и косата ми беше прибрана на френски кок. Очите му (отдавна бях открила това) можеха да бъдат също толкова красноречиви и изразителни, колкото и писателските му умения. Съобщенията, които ми изпращаше, не биха могли да минат за прилични на публично място. Той постави ръка върху моята и ръцете ни останаха на бедрото ми до края на представлението. Хванах се, че мисля повече за ръката му, отколкото за отличната пиеса.