Триумфът на сукубата

— Каси — казах й, когато той вече не можеше да ни чуе, — според мен не трябва да се занимаваш с него.

— Защо? Той е приятен мъж.

— Не съм сигурна. Пробута същите изтъркани клишета и на мен. Май просто се опитва да свали някого.

— Тук всеки се опитва да свали някого. Наясно съм с играта.

— Да, но…

— Виж — каза тя, — благодаря ти, че се държиш като загрижена сестра, но не съм глупава. Ще се справя — на лицето й се появи палаво изражение. — Освен това не съм си и представяла, че точно ти ще тръгнеш да изнасяш лекции за секса и предпазливостта.

Сякаш не знаех какво има предвид. По дяволите либидото на О’Нийл. Намръщих се и изтъкнах още няколко довода. Тя отхвърли всички и снизхождението й бързо се превърна в отегчение. Тогава Алек не издържа. Дойде при нас и я прегърна собственически. Тя го погледна благоговейно — знаех кога една кауза е загубена.

Със Сет се видяхме у дома и той ме изслуша с възхитително търпение, докато изливах чувствата си относно мъжете, подмамващи жени.

— Ти не правиш ли точно това? — седяхме на пода в дневната и се готвехме да играем „Скрабъл“.

— Аз… не. Изобщо не е същото.

— Защо да не е?

Задържа погледа ми за миг, но накрая отместих очи.

— Ами така. Искаш ли да си пръв?

Той се отказа от спора. Още една положителна страна да имаш връзка с мъж, който не обича да се конфронтира.

Бързо открих, че да играя „Скрабъл“ със Сет е като да играя „Монополи“ с Джером. Изгубена битка още от първия ход. Мислех, че владеенето на повече от две дузини езици значи богат речник, но аз не боравех и не си играех с думите всеки ден. Сет беше магьосник. Изучаваше дъската, пресмяташе за минута и измисляше някоя дума, която не само печелеше милион точки, но и беше интересна. „Лабиринт“, „шестоъгълник“, „безвкусен“, „снизхождение“.

Последната беше направо жестока.

Междувременно аз пишех думи като „както“, „паля“, „болен“ и „чай“. И почти никога не успявах да спечеля много точки.

— Чакай — каза той. — Това не е дума.

Погледнах надолу отчаяно — бях написала „кихотски“ на място, където получавах много точки.

— Ъм, дума е.

— Какво означава?

— Това е нещо като… „донкихотовски“, но значи…

— Простотия?

Засмях се високо. Не го бях чувала да говори така.

— По-силна е.

— Аха. Кажи изречение с нея.

— Хм… „Ти си кихотски писател.“

— Не мога да повярвам!

— Че си кихотски писател?

— Че се опитваш да мамиш на „Скрабъл“ — той се облегна на канапето, клатейки глава. — Тоест бях готов да приема всички онези неща за злото, но това вече е прекалено.

— Ами, аз не мамя. Това, че ограниченият ти речник не включва тази дума, не значи, че е дошъл краят на света.

— Искаш ли да проверим в речника?

— Хей! — казах аз надменно. — Кихотският ти тон не ми харесва.

— Ако не беше толкова кихотска жена, щях да се ядосам.

— Кихотството ти е вбесяващо.

Играта беше забравена и следващите двайсет минути измисляхме колкото можем повече производни на думата „кихот“. Интересното беше, че освен корен, лесно ставаше и представка, и наставка. Предполагам, ако Бастиен беше чул разговора ни, щях да бъда заклеймена като скучна лелка.

Когато накрая със Сет си легнахме, и двамата бяхме на ръба на истерията и се кикотехме, докато се вмъквахме под завивките.

— Миришеш хубаво — казах му, лицето ми беше близо до врата му. — Какъв парфюм използваш?

Той потисна една прозявка.

— Не ползвам парфюми. Прекалено силно миришат.

— Невъзможно — притиснах лицето си по-близо.

— Хей, внимавай. Започват да ми идват странни идеи.

Миризмата на кожата и потта му бяха уникални и единствени, изключително възхитителни. Лекият аромат обаче беше нещо друго. Миришеше на ябълки, но не натрапчиво като момичешки парфюм. Беше много лек и прекрасен, примесен с миризмата на мускус и мека кожа.

— Не, има нещо. От дезодоранта ли е?

— О! — измънка той, прозявайки се отново. — На бас, че е от сапуна, който Андрея и Тери ми подариха. Беше част от някакъв комплект.

— Ммм. Идеално — изпитах желание да изям врата му, освен всичко останало. — Все още ми дължиш едни палачинки, да знаеш. Мисля, че добре ще ми дойдат… палачинки с ябълка и канела.

— Ябълка и канела? Имаш високи изисквания.

— Спокойно. Ти си мъж, който може да ги удовлетвори.

— Тетида, ако знаех, че в кухнята ти има или ябълки, или канела, щях да отида да ги направя още сега.

Не отговорих. Бях почти сигурна, че имам някакъв стар корнфлейкс с ябълки, но нищо друго.

Сет се засмя тихо на мълчанието ми и ме целуна по слепоочието.

— Не знам как въобще някой може да си помисли, че ти си Женевиев. Не бих могъл да измисля жена като теб и за хиляда години.

Замислих се над думите му — не бях сигурна дали са комплимент или не.

— Как тогава измисли нея?

Той се засмя отново.

— Ако не те познавах по-добре, а аз те познавам, щях да кажа, че това подозрително прозвуча като: „Откъде черпите идеите си?“.

Изчервих се в тъмното. Когато започнахме да се срещаме, открито показвах абсолютното си неодобрение към този въпрос и се подигравах на феновете, които много често го питаха точно това.

— Хей, това е съвсем различен въпрос.