Триумфът на сукубата

— За Бога, няма ли да престанеш вече? Нищо не съм направила. Ако има някой виновен, то това си ти.

— Хей, не аз паднах по стълбите. Между другото последвах съвета ти и се направих на загрижен брат. Явно ми се върза. Само че…

— Само че какво?

Намръщи се, сините му очи изглеждаха объркани.

— Явно много ме харесва. Пита за работата ми, пита за теб. Нещо обаче не е наред. Нямам чувството, че…

— Че ще ти се нахвърли в най-скоро време? Ха! Никога не бих предположила.

Изражението му стана сурово, нито следа от съмнение.

— Въпрос на време е, това е. Както в онзи манастир в Брюксел. Помниш ли колко добре се наредиха нещата?

Усмихнах се.

— Въпрос на време значи. Разбира се. Какви са плановете ти за днес?

— Нямам планове. Сигурно по-късно ще изляза, но сега мисля да се помотая тук. Мич трябва да работи все пак.

— Да се измъкнем и да отидем на кино или нещо такова.

Честно казано жадувах да правя нещо що-годе интересно. Най-накрая беше дошъл почивният ми ден — точно навреме. Само се притеснявах, че не знам какво става в книжарницата, след като, по-точно ако, Дъг е отишъл сутринта. Ако Уорън или Пейдж бяха на работа, можеше да го отстранят за известно време. Аз обаче нямах тази власт, пък и не исках да загубя подкрепата му. Накрая реших да звънна на Джанис и й казах да се обади незабавно на мобилния ми, ако Дъг отново създава проблеми. Засега не беше звъннала.

Бастиен благоволи да прояви интерес към предложението ми за кино.

— Дават ли нещо интересно?

На вратата се звънна, преди да успеем да проверим.

— Божичко. Винаги когато дойда, имам чувството, че съм на Централна гара.

— Може би са от Свидетелите на Йехова14 — предположи той, проверявайки незабелязано кой е. — Ха. Джоуди е. Интересно какво иска.

Сигурно посещението на Дана би било по-ползотворно, но почувствах облекчение, че е Джоуди.

— Остави я да си върви. Нали се предполага, че си на работа?

Той ме сръга с лакът.

— Ти й отвори.

— Аз?

— Разбира се. Измисли причина защо си дошла. Тя е близка с Дана. Може да разузнаеш това-онова.

— О, за Бога…

Звънна се отново и Бастиен ме погледна умоляващо. Имах добро мнение за Джоуди, но идеята да се меся в неговите работи не ми харесваше. Мърморейки, отидох до вратата. Може би беше дошла да донесе курабийки или нещо такова, помислих си аз. Лицето й разцъфна в усмивка, когато ме видя.

— Надявах се да си тук! Мисля, че съм запомнила пасата ти.

И аз й се усмихнах.

— Добра памет. Мич ли търсиш? Той е на работа.

— Не точно. Видях колата ти и реших да видя как си. На гости ли си?

— Ами да. Днес е почивният ми ден и му обещах да… свърша малко работа в градината.

Бастиен се навърташе наоколо невидим и направо се разтопи от удоволствие.

— Денят е идеален за това — съгласи се тя. Беше права: хладно, но слънчево, а това рядко се случваше през зимата. Поне днес не валеше.

— Какво ще правиш? Очевидно хората по поддръжката са събрали повечето листа.

Така беше. Опитах се да измисля нещо безполезно, за което жителите на предградията не биха платили на друг да го направи.

— Ще засадя някои цветя.

— О! — тя плесна с ръце, кафявите й очи светнаха. — Това е страхотна идея! Искаш ли помощ?

— Ами…

До мен Бастиен едва не припадна. Закима отривисто с глава и оформи с устни думата „разузнаване“.

Изобщо не ми се работеше точно в почивния ми ден, но явно сама се бях закопала.

— Разбира се. Така или иначе не съм сигурна какво трябва да правя — това беше много, ама много меко казано.

— Ще си взема палтото и ще отидем в любимия ми разсадник — изпищя тя. — Ще бъде толкова забавно!

Втурна се към къщата си, а аз вперих поглед в Бастиен.

— Мразя те.

— Вярвам ти — потупа ме той по гърба. — Сигурен съм, че имаш златни ръце, Фльор. Ако ли не, можеш да си трансформираш такива.

— Длъжник си ми. Голям длъжник.

Джоуди ни закара в разсадник, който ми заприлича на лабиринт от зеленина. Всъщност „зеленина“ не беше точната дума. Много от дърветата и растенията бяха загубили листата си и бяха станали кафяви или жълти с напредването на зимата. Може би по-скоро лабиринт от растения.

— Още са живи — каза ми тя, преценявайки растенията с вещо око. — Въпреки че сега не е много подходящо за садене. Все пак можем да измислим нещо, земята още не е вкочанена.

Направих гримаса.

— Ще се изцапаме.

Тя се засмя.

— Откъде ти дойде идеята за градинарство?

— Брат ми… невинаги преценява добре нещата. И е много убедителен, когато реши. И досаден. И настоятелен.

— Това се вижда. И е много сладък. На бас, че може да накара жените да правят каквото поиска.

— Нямаш представа колко си права.

Това я накара да се усмихне отново.

— Не се притеснявай. Започнеш ли да се занимаваш с това, ще ти хареса. А и не е толкова мръсно. Ако ще си говорим за мръсотии, някой ден ще ти разкажа за Гватемала.

— Кога си била в Гватемала? — леле, някак все си мислех, че ходи на почивка в Малибу и Париж.

— Когато бях в Корпуса на мира.

— Била си в Корпуса на мира?

— Да. Когато бях по-млада.

Вгледах се в нея, докато избираше растенията. Джоуди е била в Корпуса на мира и е работела като детска учителка.