Триумфът на сукубата

Погледнах го раздразнено. Ето това вече беше типично за тях.

— Добре, да забравим митовете. Можете ли да ми кажете какъв е проблемът с това чудо? Прави ли наистина хората безсмъртни?

Ангел и демон се спогледаха.

— Не — казаха и двамата едновременно.

— Но те кара да се чувстваш като безсмъртен — добави Картър.

Сетих се за безразсъдното държание на Дъг, за изумителната му самоувереност във всичко — от поведението му на концертите до скоковете от сцената. Той не изпитваше страх, нито притеснения, че може да се провали.

— Значи е нещо като стимулант или вид променящ настроението наркотик. Кара те да се чувстваш добре.

Ангелът поклати глава.

— Не. То е много повече. Амброзията действа като… — затърси подходящи думи. — Най-доброто обяснение е, че тя засилва най-добрите ти умения. Изкарва най-доброто у теб, това, с което блестиш. И после го изстрелва до… ами до божествено ниво.

— Ами да, разбира се — ахнах аз.

Ето защо групата се разви толкова успешно и бързо. Те наистина бяха талантливи. Амброзията не им даваше нищо ново, просто десетократно беше засилила вродените им способности. Стократно. А Каси… тя имаше усет към математиката и можеше за секунди да прави изчисления наум, за които по принцип трябваха химикал и хартия. Дори уменията на Дъг на тетрис бяха подсилени от амброзията.

„Нямам търпение да видя как ще реагираш на кристалите“ — беше казал Алек. Как наистина щеше да ми се отрази? Кои мои умения щяха да се засилят? Какви умения имах аз? Смешното беше, че можех наистина да побъркам един мъж в леглото. Ако това беше отговорът, то той не ми харесваше, отчасти защото вярвах, че мога да го направя и без помощта на страховитите кристали, много благодаря. А и не ми се искаше това да е единствената ми сила. Би трябвало да умея и други неща, освен да правя фантастичен секс.

— Всички, които са я вземали, се сринаха — напомних на Къртър. — Дъг, Каси. Като казвам, че се сринаха, те буквално се сринаха.

— Така става — съгласи се той. — Може да се каже, че спирането й изважда на показ най-лошите ти черти. Или че по-скоро превръща добрите ти черти в лоши. Много често докарва човек до депресия, съсипва го. Трудно е да се върнеш към нормалния живот.

Това обясняваше плачевното състояние на Дъг онзи ден. Осъзнах, че е бил в ремисия и когато го изгоних от магазина. Липсата на амброзия беше изопачила обичайния му сарказъм и закачливо поведение в нещо мрачно и злокобно. И все пак…

— Сигурно е хубаво да се чувстваш като бог. Мисля, че разбирам защо я търсят толкова.

— Ами — каза Джером, проговаряйки най-накрая, — както всички знаем, не можеш да получиш нещо за нищо.

Картър кимна.

— Най-общо казано, това вещество предизвиква зависимост, а всяка зависимост има цена — най-вече те заробва и те кара да се чувстваш ужасно, ако не го вземаш. Истината е, че хората не трябва да са идеални. Такава е човешката природа — редуване на успехи и провали, постоянно изпитание на човешкия характер и адаптивността му. Нито тялото, нито душата могат да издържат дълго на това състояние. Най-накрая то обсебва човека.

Посочих към кристалите.

— Какво щеше да стане, ако аз ги бях взела?

— Не е ли очевидно? — попита Джером; тонът му загатваше за същите сексуални възможности, които бях обмислила по-рано.

Картър ми отговори направо.

— Ефектът би бил подобен. Ще подсили добрите ти качества. Безсмъртните по-бавно стават зависими. Държат се известно време, защото те така или иначе се чувстват като богове. В дългосрочен план обаче последиците ще са същите. Не можеш да функционираш на такова високо ниво. Амброзията няма да унищожи тялото ти, разбира се, но има други сериозни проблеми, които ще се появят с времето.

— Вероятно ще се побъркаш — обясни Джером услужливо, — и така ще е до края на света.

— Това е ужасно — казах аз.

— Не се тревожи, Джорджи. Ако се случи на теб, ще те приспим.

Не му обърнах внимание, погледнах към кристалите — изведнъж почувствах по-силно отвращение към тях от преди. Този път реакцията ми нямаше нищо общо със зловещата им аура.

— По-важният въпрос е, разбира се, откъде ги взе? — каза архидемонът сериозно.

— Казах ти. От Алек.

Двамата висши безсмъртни се спогледаха още веднъж.

— Разкажи ни още веднъж за него — нареди ми Джером. — Всичко, което знаеш.

Така и направих. Когато приключих, се спогледаха за пореден път и започнаха телепатичен спор, на който аз не бях поканена. Боже, колко дразнещо беше!

— Не е от Алек — каза Картър най-накрая.

— Онзи, от когото…?

— Онзи, от когото е това чудо — обясни Джером.

— Получих го от него…

— Няма значение, Джорджи. Двайсетгодишното хипи със синя коса не е първоизточникът. Получава го от някого другиго. Той е пионка в играта. А и не си доловила нищо у него, нали? Говоря за нещо, подобно на излъчването на кристалите.

— Не, но… — но го бях доловила у друг. У някого, когото познаваше Алек. Извадих последния си коз. — Знам кой е. Той е. Онзи непознат.

— Разбира се — каза Картър сухо. — Знаех, че е той. Винаги е „онзи непознат“.