Триумфът на сукубата

Усмихнах се, облекчена да го видя весел след последната ни среща. Сърце не ми даде да му кажа, че уроците по готварство не действат на Дана толкова възбуждащо, колкото му се искаше. Ако искахме да спасим Бастиен от гнева на демоните, трябваше да разберем какво (ако въобще такова нещо съществуваше) възбужда тази жена. Имах ужасното чувство, че аз бих се справила с тази част от разузнаването по-добре от него. Още една задача към дългия ми списък.

— Какво ново при теб?

— Обичайното. Още една неловка ситуация със Сет. Не беше сериозно като миналия път, но все пак…

Бастиен вдигна рамене.

— Уви! Човеците са слаби.

Забравих за Дана и личните ми проблеми излязоха на преден план.

— Това е проблемът. Всички опяват как той няма да издържи една такава връзка, но проблемът не е в неговата слабост. Аз съм проблемът. Аз съм слабото звено. Сет прави каквото трябва. Приема всяко ужасно нещо, което му кажа за себе си, и никога не прекрачва физическата граница. Прояви слабост единствено, след като аз го предизвиках. Той е съвършен.

— Никой не е съвършен, Фльор. Ако има нещо сигурно на този свят, то е това. Дори самите ангели не са съвършени.

Спомних си за страстното пушене на Картър и влечението му към твърдия алкохол.

— Това е ясно, но Сет е много близо до съвършенството. Поне колкото безсмъртните. А аз… не знам. Чувствам се напълно безполезна във връзката ни.

Той се изправи и дойде при мен.

— Какво става? Да не ти е ден за драми и депресии? Виж, не си безполезна. Не и след като е с теб толкова време. С теб е не заради секса. С теб е заради теб самата. Заради обаятелното ти остроумие и чарът ти, с които успяваш да развеселиш вкиснати негодници като мен. Това, което не мога да разбера, е, ти какво получаваш от връзката ви.

— Много неща — отвърнах, като си мислех за чувството за хумор на Сет и интелигентността му, за сериозната му и спокойна натура. — Може би е доволен от това, което има. Но сигурно се чувства, знаеш, неудовлетворен. Той е мъж, нали? Понякога виждам как ме гледа и знам какво си мисли… какво иска. — Сетих се за случката с пръстите ми. — А и аз не го улеснявам много. Флиртувам, без да се замисля. Иска ми се да му дам нещо. Нещо безопасно като награда за непоколебимото му въздържание, за цялото му прекрасно отношение към всичко досега.

— Няма да е лесно. Ти си момиче, което можеш да гледаш, но не и да докосваш.

Клюмналата ми глава се изправи.

— Това е!

— Кое?

— Ще гледа, без да докосва. И ти ще ми помогнеш. — Усетих как вроденият ми оптимизъм и оживление ме завладяват и срещнах закачливата усмивка на инкуба. — Ти ще бъдеш моят фотограф.

Вдигна вежди, но май вече беше усетил накъде бия.

— Умолявам те, кажи ми какво ще снимам, скъпа моя?

— Мен. В множество съблазнителни пози и по оскъдно бельо. Или без бельо. Пълна програма.

Усмивката му трепна при последните ми думи.

— И мислиш, че това ще му се отрази добре? Ще се затвори сам в банята за десет часа.

— Хей! Може да прави каквото си иска със снимките. Идеята е страхотна. Ще бъде невероятно. Безопасен начин да ме има, без наистина да ме има. — Сръгах инкуба с лакът. — Ще ми помогнеш, нали? Само на теб мога да се доверя да направиш снимките.

— Разбира се, че ще ти помогна. Защо изобщо питаш?

Въздъхнах щастливо, сякаш голям товар беше паднал от раменете ми.

— Това ще е хубаво за Сет, но не решава проблема със слабата ми воля. Ще продължавам да мисля за него през цялото време. Ще продължавам да се чудя какво би било да го докосна, да го докосна истински. Ще продължавам да се пречупвам в моменти на слабост. — Въздъхнах отново, този път от яд. — Нищо не може да ми помогне. И негови снимки няма да ми свършат работа.

— Хей! — каза Бастиен, докосвайки брадичката ми. — Усмихни се. Все ще измислиш нещо. Ако ти не измислиш, обещавам аз да измисля. Братът, когото никога не си имала, помниш ли? Винаги ще се подкрепяме, n’est-ce pas15?

Усмихнах се и положих глава на гърдите му.

— Oui16.

Останахме така няколко приятни минути, докато не се сетих за не толкова сантименталните проблеми. Изправих се.

— О, трябва да видиш нещо.

Взех чантата си и извадих торбичката с кристали, която Алек ми даде. Бастиен отскочи, когато ги протегнах към него.

— Какво е това, по дяволите?

— Въпрос за един милион долара. Именно кристалите са причината приятелят ми от книжарницата да се държи толкова странно.

Той възвърна самообладанието си и се наведе да ги разгледа по-отблизо, но без да ги докосва.

— Странни са — каза бавно той. — Излъчват нещо…

— Нещо като аурата на безсмъртен — съгласих се аз. — Досега не съм усещала по този начин неодушевен предмет. А не прилича на магия.

— Усещането не е точно лошо… просто не е нормално.

— Попитах Сет за това. Смъртните не долавят нищо, само ние можем. Попадал ли си на нещо подобно?

— Не, но аз съм новак в сравнение с теб, нали?

Пъхнах кристалите обратно в чантата за облекчение и на двама ни и повторих думите на Алек — че трябва да се разтворят в течност.