Триумфът на сукубата

Вярно, Бастиен беше прав, че „изневяра“ е много разтегливо понятие, но прекрасно знаех какво се има предвид. Тук нямаше неясни граници. Нямаше двусмисленост. Бях сгафила много яко.

Осъзнах го, докато лежах с Бастиен. След безсънната нощ на зазоряване го бях оставила и си взех такси до „Куин Ан“, тялото още ме болеше. Не исках да говоря с него. Той спеше толкова дълбоко, че не ме чу да си тръгвам. На неговата съвест не тежеше чувство за вина.

А аз? Вината преливаше отвсякъде. А и трябваше да реша следващия наболял въпрос в тази каша — да кажа или да не кажа. Точно това ме тормозеше през целия ден, докато бях на работа. Миналото си е минало; сега можех само да съжалявам дълго, дълго време. Вниманието ми беше заето от въпроса какво да правя в бъдеще.

За щастие Сет работи през целия ден у дома си, което беше добре дошло. Но се бяхме уговорили да се видим вечерта; дотогава все имаше време да измисля нещо. Каквото и да е. Въпреки това, когато се прибрах след работа, дори не се бях доближила до отговора, който търсех от началото на деня.

Съсипана, издърпах един стол до кухненската маса и седнах с лист и химикал. Обри скочи на гладката повърхност на масата и легна, за да ме гледа, заемайки половината от листа. Избутах я и направих следния списък:

Да не кажа на Сет

За: отношенията ни се запазват, той няма да се разстрои.

Против: разяждаща вина, пълно поругаване на честността.

Обмислих списъка за момент, изненадана, че нито към графата „за“, нито към графата „против“ можеше да се добави още нещо. Беше толкова просто. Продължих да пиша върху листа и съставих още един списък.

Да кажа на Сет

За: това е правилното нещо.

Против: ще призная, че съм идиот, ще бъде емоционален крах, неминуема раздяла, буквално цяла вечност сърцераздирателна мъка и съжаление.

С химикал в ръка сравних двата списъка.

— Това не решава нещата, Обри.

В опит да освободя напрежението, запратих химикала някъде в дневната. Обри ме гледаше с интерес как го хвърлям и после се спусна да хване плячката.

— Какво трябва да кажеш на Сет?

— Исусе! — извиках, буквално подскачайки три метра във въздуха. Картър се беше появил от нищото и сега стоеше до масата небрежно и лаконично. Беше с черна тениска върху сиво поло и с дънките, които можех да се закълна, че не беше сменял от поне две десетилетия. — Не прави така. Да позвъниш още е на мода.

— Съжалявам — той издърпа един стол и го прекрачи, ръцете му разсеяно се отпуснаха на облегалката. Отметна русата си коса от очите и посочи към списъка ми. — Не исках да те прекъсвам.

— Нищо не прекъсваш — промърморих, смачквайки листа. Хвърлих и него в дневната, за да има Обри какво да ловува.

— Искаш ли да поговорим? — предложи той.

Поколебах се. Сред всичките ми познати само Картър наистина вярваше, че връзката ми със Сет е сериозна. Той единствен не я възприемаше като шега. Точно заради това можех да му се доверя, но и точно заради това не можех. Нямаше как да призная пред единственият, който вярваше в мен, каква сериозна каша съм забъркала в момент на слабост.

— Не — отвърнах рязко. — Но предполагам ти имаш какво да ми кажеш?

Изгледа ме за момент, сякаш щеше да настоява да кажа какво премълчавам, но после се отказа.

— Нося ти нещо.

Протегна свитата си в юмрук ръка към мен. Когато я отвори, видях малка торбичка в дланта му. Взех я и докоснах материята. Не знаех какво е, но платът беше гладък като венчелистче на цвете. Започнах да я отварям.

— Недей — предупреди ме той. Заповедният му тон ме накара да спра на мига. — Ще развалиш заклинанието.

— Какво заклинание?

— Онова, което прикрива съдържанието на торбичката. И онова, което прикрива безсмъртната ти аура.

Кимнах разбиращо. Може и да не знаех какво да правя в живота си, но конспирациите на безсмъртните ми бяха ясни.

— Ще ме скрие от доставчика на Алек.

Ангелът кимна в отговор. Задържах торбичката и махнах с ръка към него.

— Ще ми кажеш ли какво има вътре?

— Това е… — той спря, не защото не искаше да ми каже, а защото търсеше подходящите думи. — Това е стреличка. Или по-точно… нещо като връх на стрела. Но и това звучи странно. Не, да го наречем стреличка. Дълга е около 2,5 см. Стреличка, която прилича на малък дървен връх на стрела.

— Хм. Добре. Разбрах. И какво трябва да правя с този връх на стрела?

— Ще прободеш другия безсмъртен в сърцето.

— Леле! Ще го пробода… сякаш е вампир?

— Не точно. Ще разбереш, когато му дойде времето. Номерът е в това да действаш бързо. Щом отвориш торбичката, той ще разбере какво си и какво има вътре. Не трябва да му даваш време да реагира, че ще стане грозна картинка. Направи го бързо, без да се колебаеш.

— Как това малко парче дърво ще реши всичките ни проблеми?

— Това е много специално дърво — отвърна той с усмивка.

— Така ли? Това обяснява всичко.

— Ще се срещнеш ли скоро с него?

— Всъщност ужасно скоро. Можех да се видя с него още вчера, ако бях поискала. Алек направо настояваше да ни запознае.

Картър се намръщи, докато обмисляше казаното от мен.

— Хм. Странно.

— Трябва ли да се притеснявам?

— Притеснявай се само, че ще нападнеш безсмъртен.