Триумфът на сукубата

— Беше прав — започнах с надеждата, че и аз звуча отчаяно. — Беше прав. Трябва ми още. Веднага. Тази вечер. Ще може ли?

— Да — каза той. В гласа му ясно долових облекчение. — Разбира се, че може.

Незабавно уговорихме мястото на срещата. Не беше прекалено рано. Бях в емоционален ад последните двайсет и четири часа и смятах да си го изкарам на Алек. Не можех да чакам. Това, че той изглеждаше въодушевен да ме види, беше просто черешката на тортата.

— О, Джорджина? — попита той, малко преди да затвори.

— Да?

Гласът му беше странен, не можех да разбера какви чувства се криеха зад него.

— Нямаш представа колко се радвам, че се обади.

Глава 19

Къщата на дилъра беше разположена встрани от пътя — като всички зловещи къщи, предполагам. Като изключим предубежденията ми обаче, тя изобщо не изглеждаше зловеща. Беше голяма и скъпа, простираше се върху красива, добре поддържана морава, която се виждаше и през нощта. В регион, където зелените площи бяха кът, това беше знак, че са валяли пари. За разлика от дома на Бастиен, наблизо нямаше любопитни съседи. Къщата беше от много висока класа и нямаше как да е в някакъв квартал на предградията.

— Къде сме? — попитах. Това ми се стори подходящия наивен, глупав въпрос, който трябва да задам. Срещнах се с Алек в центъра и после дойдохме тук с неговата кола. Бяхме на около двайсет минути път извън града.

— Той живее тук — отвърна ми доволно. Настроението му се подобри като се приближихме до къщата. — Той ще ти хареса.

Колата следваше дълга, криволичеща алея и накрая спря пред гаража. Със странен старомоден жест ми отвори вратата на колата и ме подкани да го последвам вътре. Погледнах очукания му форд топаз и неминуемо си помислих, че да си лакей на безсмъртен наркобарон би трябвало да е по-добре платено поприще.

Алек ме поведе към страничната врата на къщата и дори аз се изненадах от интериора. Първата дума, която мина през съзнанието ми, беше „разкош“. При това не изглеждаше пошло. Тук цареше пищност, която буквално можеше да те омагьоса. Стените, подът и таванът бяха от лъскаво тъмно дърво. Сякаш бяхме в хижа; по-точно в хижа, чиято цена беше седемцифрена. Маслени картини в пастелни цветове висяха в позлатени рамки по стените; имах достатъчно познания да преценя, че не са купени от магазин за домашни потреби.

Пресякохме фоайето и попаднахме в подобна дневна. Център на стаята беше огромната камина, чиято тухлена фасада се извисяваше до тавана. Пейзаж от многоцветно рисувано стъкло висеше над отвора на камината и пламъците от горящия огън, заедно с няколко стратегически разположени свещи, бяха единствената светлина в помещението. Нищо електрическо.

На мекото, мъждукащо осветление успях да усетя мъжа, още преди да го видя. Долових същата непозната аура на безсмъртен като на концерта, плюс още нещо. Толкова близо до него забелязах, че излъчването му беше подобно на кристалите, сякаш те бяха слаба, изопачена версия на първообраза. Вибрациите, които ме заляха, бяха странни, но не толкова объркващи като вибрациите на кристалите.

— Алек — казах с кадифен глас, — кой е прекрасният ти приятел?

Мъжът се изправи от канапето с плавно движение. Видях същите черти като преди — безупречна матова кожа, дълга черна коса, високи скули. Отново носеше първокласни викториански дрехи, разкошна копринена риза, която разкриваше гладката му кожа през V-образното деколте.

— Това е Джорджина — каза Алек, гласът му трепереше от притеснение и въодушевление. — Както ти бях обещал.

Мъжът се отправи към нас и пое ръката ми със своите две ръце.

— Джорджина. Красиво име за красива жена.

Поднесе ръката ми към устните си, те бяха пълни и розови, и целуна кожата ми. Задържа ръката ми за момент, тъмните му очи се впиха в моите, после бавно се изправи и ме пусна.

— Казвам се Сол.

Потиснах импулса да отправя хаплива забележка и да го направя на пух и прах; вместо това реших да заложа на шокирана невинност и малко страх.

— 3-здравейте — преглътнах нервно и погледнах надолу към краката си.

— Справил си се добре — каза Сол на Алек. — Много добре.

Нямаше нужда да поглеждам към Алек, за да видя как буквално се разтапя от облекчение.

— Това… значи ли, че… мога… Сещаш се.

— Да, да. — Може и да бърках, но ми се стори, че нотка на раздразнение се прокрадна в приятния глас на мъжа. — После. Сега се качи горе. Ще те извикам, когато съм готов.

Алек тръгна и аз сграбчих ръкава му, все още играейки ролята на уплашена девойка.

— Чакай! Къде отиваш?

Той ми се усмихна.

— Сега се връщам. Спокойно. Нали искаше още? Сол ще ти даде каквото трябва.

Сигурно съм изглеждала ужасена, защото стисна ръката ми насърчително.

— Всичко ще е наред. Наистина.

Захапах долната си устна и кимнах колебливо. Очите му задържаха моите за малко и нещо като съжаление премина през тях. После тръгна.

— Ела, седни до мен — изчурулика Сол и отново пое ръката ми.

Заведе ме до разкошно канапе пред камината. Заля ме топлина от оранжевите отблясъци, пламъците се отразяваха в тъмните му очи. Седнах внимателно и потънах назад, тъй като възглавниците бяха прекалено големи. Седяхме в тишина.