Триумфът на сукубата

Така беше казал Картър, но изведнъж вече нямах нужда от защита — другите трябваше да се защитават от мен. Собствените ми ръце се движеха самостоятелно и разкопчаваха панталона му, а телата ни се бяха преплели върху меките възглавници.

Самозащита. Самозащита. Защо самозащита? Какво забравях?

А, разбира се. Стреличката.

Опитах се да избутам червената мъгла, която обгръщаше сетивата ми и да изчистя съзнанието си. Стреличката. Стреличката щеше по някакъв начин да спре Сол, да му попречи да наранява хора… като Дъг.

Преборих се с объркването, дръпнах устата си от Сол и се опитах да освободя и останалата част от тялото си от хватката му. Спечелих малко пространство помежду ни, но не голямо. Той все още беше прекалено близо.

— Не — задъхах се аз. — Не го прави. Спри.

Сол ме погледна изненадано и развеселено и ми изшътка.

— Не знаеш какво говориш.

— Знам. Спри.

Освободих едната си ръка и посегнах към джоба, където беше торбичката на Картър. Трябваше да освободя и другата си ръка, но Сол я държеше. Погледнах надолу и изведнъж видях, че китката му кърви. Не го бях наранила аз.

— Джорджина, на теб, сред всички смъртни жени, се пада голяма чест. Отпусни се. Не се бори. Няма да ти се случи нищо лошо. Тази нощ ще ти хареса, обещавам.

Притисна устата си към моята и отново ме изпълни заслепяваща еуфория. Измамен стон на удоволствие замря в гърлото ми. Сол прие това за примирение и отпусна хватката си върху ръката ми; преместих се така, че сега и двете ми ръце докосваха торбичката. Въпреки това битката беше трудна. Двигателните ми способности не бяха това, което трябваше да бъдат. В този момент да го целувам ми се струваше много по-важно от някаква си глупава торбичка. Съзнанието ми не искаше да се съсредоточи върху нищо друго.

Аз обаче се насилих. Единствено със силата на волята си изтласках физическото удоволствие от главата си и си припомних всички последствия от амброзията, които бях видяла: отчаянието на Каси, рязката смяна на настроенията на Дъг — от френетична приповдигнатост до отчаяна депресия и накрая безжизненото му тяло в болницата.

„Смъртните са крехки.“

Много крехки. А Сол си играеше с тях, сякаш бяха нищо. Вече угасващият огън на яростта ми се разпали отново.

„Той е по-силен безсмъртен от теб. Да те нападне — особено предвид, че си един вид собственост на Джером — е абсолютно забранено. Ще се оправдаеш, че си се защитила.“

Отново отдръпнах устата си.

— Спри — казах твърдо още веднъж. — Искам да спреш. Не го прави.

— Няма да спра — сряза ме Сол; гняв разяде медения му глас. Дишаше тежко и гърдите му се надигаха от усилието. Той (или аз) беше съблякъл ризата си и можех да видя незащитената му кожа. — Няма да спра. И повярвай ми, веднъж като започна и ти няма да искаш да спра.

Пръстите на едната ми ръка започнаха да отварят торбичката, а другата се приготви да бръкне вътре. Амброзията в тялото ми замъгляваше рефлексите ми, но аз продължавах да се боря и се опитах да преценя къде би трябвало да е сърцето му.

— Три пъти те помолих да спреш. И един би трябвало да е достатъчен. „Не“ означава „не“.

— „Не“ не означава нищо от някой като теб. — Той се изсмя кратко, все още не ме приемаше сериозно. Какво ти става? Мислех, че искаш да бъдеш безсмъртна.

Ръката ми беше в торбичката и се опитваше да извади стрелата. Със Сол почувствахме силата й едновременно и той осъзна какво съм аз. Очите му се разшириха, но не му оставих време да реагира. Не мислех и не се поколебах. Както Картър ми беше наредил, просто действах — е, ударът не беше особено сръчен, разбира се.

— Вече съм, знам какво е — казах и забих стреличката в сърцето му. За миг Сол замръзна, не можеше да повярва какво се случва.

И тогава всичко се оплеска.

Глава 20

Да пробода Сол с това малко парче дърво беше като да пусна ядрена бомба в стаята. Взривът ме изхвърли от дивана и ме запрати на пода с разтърсващо болезнено падане. Малки предмети полетяха към стените. Картините се посипаха на земята. Прозорците на помещението се разлетяха в блестящ дъжд от стъклени парчета и паднаха вътре. Кръв и блясък се посипаха около мен в червени, искрящи пръски.

Не само моята истинска природа беше разкрита. В мига преди Сол да избухне, го бях усетила. Наистина го бях усетила. Да, той беше част от различна от моята система, но не беше някой дребен играч, опитващ се да създаде малко хаос. Той беше бог. Истински, съвсем истински бог. Трябва да изтъкна, че боговете на този свят съществуват, благодарение на вярата. Божествената им сила е правопропорционална на вярата на вярващите в тях. Затова често онези, чиито имена никой не помни, се разхождат сред нас като скитници, не по-различни от хората, с изключение на безсмъртието им. Сол обаче имаше много сила. Не като Кришна или Бог с главно „Б“, но достатъчно. Със сигурност повече от мен.

По дяволите! Току-що бях унищожила божество.