Триумфът на сукубата

Усмихна се в очакване и аз му отвърнах с колеблива усмивка.

— Алек каза, че можеш да ми дадеш повече от… онова нещо.

— Значи ти е харесало.

— Да. О, да. Накара ме да се чувствам като…

— Безсмъртна?

— Д-да, точно така. Моля те. Трябва ми още. Ще ти платя… колкото трябва.

Той махна небрежно с ръка.

— После ще говорим за тривиалните неща. Сега да видим дали можем да заситим глада ти. — Наведе се над малката масичка и вдигна два бокала. Бокали. Колко старомодно! — Това трябва да ти стигне, докато уредим по-голяма доставка.

Поех чашата от него. Тежеше като че ли беше от злато. Само най-доброто, ако ще пиеш храната на боговете, помислих си. Вътре имаше тъмночервена течност. Ако кристалите бяха слаба имитация на Сол, то аурата, излъчваща се от тази чаша, беше „мега Сол“. Беше интензивна и силна, вибрациите от кристалите изглеждаха незначителни на фона на това. Може би така изглеждаше втечнената амброзия.

Осъзнах, че той чака, докато обмислях нещата.

— Изпий го.

Поколебах се и този път колебанието ми не беше престорено. Да го изпия ли? Как трябваше да постъпя? Ако не го изпиех, щях да загубя прикритието си, а още не ме беше провокирал и не можех да закова копелето или както там се казва, когато забиваш у някого нещо като стреличка. Картър и Джером бяха изтъкнали, че амброзията няма да навреди на един безсмъртен; дори казаха, че безсмъртните могат да устоят на гадната зависимост много по-дълго от хората. Не че това ме накара да се чувствам по-добре обаче. Бих предпочела да се справя с този проблем с помощта на нормалните ми умения, но явно това беше лукс, който не можех да си позволя. Не можех да отлагам повече.

Усмихнах се стеснително, вдигнах бокала към устните си и отпих. Той направи същото. Кой знае? Може би подсилването на уменията ми щеше да ми дойде добре. Може би у мен се криеше амазонка, която умираше да излезе наяве и с малко помощ от амброзията щеше да прасне този тип с някой бокал.

След като Сол започна да пие, не спря. Обърна чашата, когато изпи всичко. Последвах примера му. Вкусът на това чудо не беше никак лош. Всъщност беше сладко, дори прекалено сладко. Най-странна беше плътността му. Гъсто, почти твърдо.

— Готово — каза той, взимайки празната ми чаша. — Скоро ще се почувстваш по-добре и тогава ще можем да говорим разумно. — Намести се в по-удобна поза, дългите му крака бяха протегнати и отпуснати. Имаше слабо лице и деликатни черти.

Тънките му пръсти се увиха около една от черните му къдрици. — Разкажи ми за себе си, Джорджина. Какво работиш?

— Аз… работя в една книжарница.

— Значи си запален читател.

— Опитвам се.

Посочи с глава към стената, покрита с книги.

— Самият аз обичам да чета. Няма по-висша цел от усъвършенстването на съзнанието.

Започна да говори за любимите си книги, а аз се усмихвах и коментирах, ако сметнех за удачно. Докато говорехме се почувствах… е, тъй като не се сещам за по-добра дума — добре. Много добре. Сякаш се бях напила с превъзходен алкохол. Крайниците ми бяха леко изтръпнали, топло усещане за еуфория се разгоря в мен. Усетих, че се смея на една от шегите му. Смехът ми беше почти искрен.

— Много си красива — каза той внезапно и се зачудих кога се е доближил толкова до мен. Трябваше да примигна, за да се съсредоточа. Стаята леко се завъртя, а ръцете и краката ми не се подчиняваха веднага на заповедите ми. Сол протегна ръка и докосна бузата ми, прокарвайки изящните си пръсти надолу по врата ми. — Красотата ти е дар.

Опитах да помръдна, главно за да проверя дали изобщо мога, а не за да избегна допира му. Честно казано докосването му ми беше приятно — изключително приятно. Накара пулса ми леко да се ускори. Открих, че все още можех да се движа. Просто бях леко отпусната.

— Сппи — припя той и хвана ръката ми, за да ме задържи. — Не се плаши. Всичко ще бъде наред.

— К-какво правиш?

Сега ръката му беше на кръста ми и устните му приближаваха мястото, където вратът ми срещаше рамото ми. Устните му, когато докоснаха плътта ми, бяха топли и пълни с обещания. Потръпнах при тази целувка и се опитах да разбера какво става.

Краткият отговор беше, че очевидно нещо се е объркало. Чувствах се замаяна и дезориентирана, сякаш бях на купон на някое братство във Вашингтонския университет. Отгоре на всичко този безсмъртен — този странен безсмъртен, когото едва познавах — изведнъж ми се стори много по-привлекателен, отколкото можех да си представя. Не бях ли дошла да му сритам задника? Защо се натисках с него? Такъв ли беше ефектът от амброзията? Това ли беше вроденият ми талант — да се надрусам и да изпитвам удоволствие от секса? Да стана дори още по-лесна, отколкото бях?

Ръцете му се преместиха надолу и разкопчаха ризата ми, за да се плъзнат и да обгърнат гърдите ми, които черния дантелен сутиен, който купих, докато бях с Дана, едва прикриваше. Сега ме целуна директно, устата му настоятелно притисна моята. Когато езикът му деликатно се плъзна между устните ми, вкусих сладост, подобна на амброзията.

„Все пак трябва да го направиш при самозащита.“