Тръпка

— Не е моя — гласът ми трепери, — по-светла е.

Дали някой не се опитва напълно да го побърка?

Или може би е прав? Може ли тя наистина да е някъде тук? Но защо не обяви присъствието си, особено на брат си, когото не е виждала от толкова отдавна? Сърцето ми препуска. Идеята, че може да отворя вратата и да я видя, е направо ужасяваща.

Опитвам се да мисля:

— Никой не би могъл да знае предварително, че ще избереш точно тази стая.

Или пък има коса под възглавниците във всички стаи? Преглъщам и си отбелязвам наум, като се прибера, да проверя и под моята възглавница.

Къртис гледа втренчено косата, ужасен и смаян.

— Излизал ли си въобще от стаята? — питам аз.

— М-м. Един път. Не, два пъти. — С мъка изговаря думите. — Отидох долу да проверя кабинката. Да. Да видя дали там има някой. И после чух гласовете. Брент.

Не е напълно последователен. Също така почука на вратата на Брент, когато аз бях вътре, но го е забравил.

Ако някой се опитва да го извади от релсите, се справя доста добре.

18

Десет години по-рано

С Брент седим един до друг върху килима в стаята му. Седем души сме се скупчили пред телевизора и гледаме новото DVD на „Бъртън“. Огънят пука, топлината от пламъците напича челото ми. Нова година е, но условията са прекрасни и се чака още сняг, затова решихме да я прекараме кротко и на топло.

Всички викаме радостно, когато името на Брент проблясва на екрана. Пускат „Вечно млад“ на Джей Зи. Ето го Брент, изстрелва се на височина, каквато не съм виждала досега. Лети във въздуха, правейки гигантско 720°. Приземява се чисто.

Отправям му бляскава усмивка, а той незабележимо притиска коляното си до моето. Нощите, които прекарвам от време на време в неговата стая, все още са нашата малка тайна. Никой не знае за това, освен Къртис, но Саския подозира. Попита ме за него онзи ден, попита дали сме заедно. Аз отрекох. Не знам защо, но не искам да знае за нашите нощи. В края на краищата с Брент не сме двойка или нещо подобно.

Поглеждам към нея, тя ни наблюдава. Отдръпвам крака си.

На дивана Къртис и Одет седят един до друг. Двамата, изглежда, се разбират добре. Вчера Одет падна лошо и сега върху китката ѝ е закрепена торбичка с лед.

На вратата се звъни.

Дейл скача:

— Аз ще отворя.

Цветът на пурпурночервените му, много скъсани джинси, изглежда приглушен в сравнение с розовия цвят на косата ми, която несръчно боядисах в мивката онзи ден. Хавлията стана по-розова от косата ми, но поне сега никой няма да ме сбърка със Саския. Вече три пъти ме бъркаха с нея и това ме дразни.

Дейл се връща с Хедър. Тя бърчи нос при вида на джинсите му. Облечена е с тясната си черна рокля и ботуши над коляното. Сигурно току-що ѝ е свършила смяната. Докато пресича стаята, очите на Дейл я проследяват. Очите на Жулиен също. Къртис продължава да гледа телевизия, очевидно имунизиран срещу чара ѝ. Премествам се по-близо до огъня, за да направя място за Хедър и Дейл на килима.

На екрана Брент прави трик след трик.

— Къде е това? — питам аз.

— В Нова Зеландия — казва Брент, — в сноу парка миналия август. Беше страхотно. „Бъртън“ платиха билетите ни с Къртис дотам.

— Късметлийски копелета — казвам аз, — а някои от нас трябва да работят. И защо въобще се състезаваш на Халфпайпа? Толкова си добър на скоковете, можеш да се бориш за рекорд на Биг Еър.

Брент не отговаря.

— Той иска да иде на олимпиадата — казва Къртис и става да разръчка огъня.

Брент се изчервява. Наистина го иска.

Всички се смеят, с изключение на мен. Биг Еър не е олимпийска дисциплина. Поне засега. Дори Халфпайпът много дълго време не фигурираше. Буквално до последните няколко олимпиади.

— Какво се смеете — казвам аз. — Нормално е. Всеки иска да иде на олимпиада.

— Аз не искам — казва Дейл.

— Защо?

Дейл пуфти:

— Напълно са корумпирани. Няма да играя тяхната игра.

Поглеждам към Къртис:

— Ти не искаш ли да отидеш?

— Искам, защо не — казва Къртис.

— Вече бяхме — казва Саския.

— Наистина ли? — извиквам аз.

— Само като зрители — обяснява Къртис, — в Нагано през 1998-а. Нашите ни заведоха.

— Леле, това е първото състезание на Халфпайп — казвам аз. — Сигурно е било невероятно.

— Беше доста готино. — Къртис хвърля още едно дърво в камината и огънят започва да съска и да пука.

От време на време задържам погледа му, надявайки се, че ще ме погледне както преди, но вече не го прави.

— Аз го гледах по телевизията — казва Брент, — вече бях напълно луд по скейтборда и си казах, това ще съм аз след десет години. Не знаех, че олимпиадата е само веднъж на четири.

Дейл пак пуфти.

— В следващата ли се целиш? — казвам аз.

Брент се усмихва смутено. Значи тези няколко години са толкова важни за него, колкото и за мен. И аз имам олимпийски мечти, но трябва да се изкача по-високо в британската ранглиста, преди да посмея да ги призная открито.

— Всъщност как получаваш място там? — питам аз.

— Трябва да участваш в състезанията за Световните купи на FIS15 — казва Къртис, — за да набереш достатъчно точки.

— По дяволите FIS — казва Дейл, — винаги бих избрал X-Games пред която и да е олимпиада.