Тръпка

Мобилният на Къртис иззвънява. Той проверява екрана и се намръщва:

— Здрасти. Кога? Не, това е точно преди Бъртън US Open. Ще трябва да изпратят фотографа тук.

Разговорът приключва.

— Агентът ти ли беше?

— Да — изглежда наистина стресиран.

— Не е лесно да си известен — шегувам се аз.

Той грабва ножа от ръката ми:

— Ако ще ги режеш така, по-добре да ядем замразена пица.

Гледам гъбите, нямам идея какво съм сбъркала.

Къртис отваря хладилника, изважда още гъби и ги накълцва толкова бързо, че подскачат във въздуха.

— Ето така. Виждаш ли? Иначе увяхват.

— Предпочитам да ям замразена пица, вместо да се мъча толкова.

— Повярвай ми, струва си трудът. Подай ми малко босилек, моля.

Оглеждам малките бурканчета със сушени треви на плота. Ето го. Босилек.

— Свеж босилек! — казва той с отчаян глас.

Откъсвам няколко листа от саксията и ги нарязвам. Миризмата на босилек изпълва кухнята.

— Спри! — извиква Къртис.

— Сега пък какво сбърках?

— Никога не ги режи. Убива аромата. Накъсай ги.

Хлопвам ножа на плота. Ако бяхме заедно, щях да ти кажа да млъкнеш, да те натисна до стената и да те целуна. Или направо да те завлека на горния етаж.

Ревностната му енергия в кухнята е досадна, но съм сигурна, че в спалнята ще бъде като експлозия.

— Не ме гледай така, Мила. — Казва го толкова тихо, че едва го чувам.

Сепвам се.

— Съжалявам.

Той се обръща с гръб.

— Самоконтролът ми си има граници.

Мисля, че иска да каже, че и той го усеща. Цялото ми тяло се напряга. От началото на сезона напрежението расте и тъй като Британското е само след два месеца, вече е стигнало до точката на кипене.

Къртис издиша дълбоко, все още с гръб към мен, и сочи към хола.

— Върви там. Аз ще довърша пицата.

Краката ми ме понасят към дивана. Прав е — не бива да го гледам така. Не мога да го причиня на Брент или на Ясинта, и Къртис също не би им го причинил. Двамата с Брент успяват някак да запазят приятелски отношения, макар че в ранглистата са съперници, но ако сега се случи нещо между мен и Къртис, това ще ги разруши.

Отмествам купчината влажни дрехи и сядам. Днес миризмата на чорапи е особено силна. Три чифта обувки за сноуборд са подпрени на радиатора. Вдигам един брой на White Lines от масичката. Къртис е на корицата, прескача нещо, което прилича на бездънна пропаст. Прехвърлям страниците, надявайки се да открия интервюто, когато чувам гласа на Саския.

— Какво има за вечеря?

Браво. Само това ми липсваше.

— Хм, пица — казва Къртис.

— Вкусно мирише.

Поканил ли я е, или се е самопоканила? Не мога да преценя.

Тя влиза в стаята. Като ме вижда, лицето ѝ помръква, но бързо се съвзема.

— Привет.

— Здрасти. — Би трябвало да кажа нещо, просто от учтивост, но си я представям на седалката до мен, протегнала ръка зад гърба ми.

Саския съблича якето си и го мята на дивана, като почти ме перва по краката. След това сваля каската и ръкавиците. Разпуска конската си опашка и русата ѝ коса се разпилява по гърба. Наистина ли щеше да ме бутне?

В този момент осъзнавам нещо. Какво цели Саския? Да ме изнервя, доставя ѝ удоволствие. Какво цели Къртис? Опитва се да сплаши основната ѝ съперница?

Саския измъква ръкавиците от джоба на грейката си, слага ги на радиатора и излиза от стаята. Чувам щракване на ключалката на вратата на тоалетната.

Картата ѝ за лифта лежи на пода до масичката. Сигурно е паднала от джоба ѝ. Ставам от дивана. Почти съм набутала картата в джоба си, когато шум в коридора ме кара да вдигна глава.

Там е застанал Къртис:

— Какво правиш? — пита той тихо.

Не отговарям.

Веждите му се събират:

— Недей.

Как е отгатнал какво бях намислила? Толкова ли съм прозрачна?

— Какво?

— Знаеш какво.

Яд ме е, че ме хвана. Поглеждам към вратата на тоалетната, за да се убедя, че Саския още е вътре.

— Съсипа ми половин ден каране, като ми бутна борда. — Да не говорим, че ми открадна кърпата, за да саботира Ясинта, казвам си наум. — Защо да не си го върна?

Той не отговаря.

— Да не си ѝ бавачка случайно? Тя може да си купи нова. Достатъчно е да си покаже личната карта на касата.

— Знаеш, че ще си отмъсти. — Водата в тоалетната се пуска. Къртис скъсява разстоянието помежду ни. — Дай ми я.

Дърпам я, за да не може да я стигне.

Малкият мускул на слепоочието му трепва.

— Не искам да се караме заради това, Мила.

— Тогава не се меси. Или ми помогни да я бия.

Лицето му се изкривява.

— Не може да искаш това от мен. Тя ми е сестра.

Вратата на тоалетната се отваря, Саския влиза в стаята и повдига вежди, като ни вижда заедно.

— Много задушевно. Да не би да прекъсвам нещо?

Пускам картата зад гърба си на пода и тръгвам към вратата.

— Всъщност не съм гладна.

33

В настоящето

Брент е седнал на стълбите, които водят към залата за празненства, и си разтрива главата.

Отпускам се на стъпалото до него.

— Добре ли си?

— Бил съм и по-зле.

Къртис държи ръката си на ключа, готов да го натисне, ако лампите угаснат.

— Какво стана? — питам аз.

Брент примигва:

— Не знам.