— Да, знам, макар че не спомена името ви. Каза само, че има среща с един младеж. Чака ви в кабинета си. — Което е вярно. В известен смисъл. — Почукайте и влезте.
Пит донякъде се успокоява. Логично е Халидей да иска да разговарят в кабинета му, а не тук отпред, където клиент, търсещ старо копие на „Да убиеш присмехулник“, може да ги прекъсне. Книжарят внимава, мисли с един ход напред. Пит трябва да направи същото, ако не иска да проиграе неголемия си шанс да се измъкне невредим.
— Благодаря — казва и тръгва между високите стелажи с книги към дъното на магазина.
Морис го изчаква да отмине бюрото, става и бързо и безшумно отива до входната врата. Обръща табелата от „ОТВОРЕНО“ на „ЗАТВОРЕНО“.
После пуска резето.
26.
Секретарката в приемната на нортфийлдската гимназия гледа с любопитство тримата посетители, дошли след края на часовете, но не задава въпроси. Вероятно предполага, че са роднини на някой двойкаджия, дошли да молят учителя да се смили над него. Каквито и да са, това не я засяга. Проблемът е на Хауи Рикър.
Тя прави справка с многоцветните магнитни етикети на информационното табло и обявява:
— Би трябвало да е в стаята си. Триста и девета на трети етаж. Но ви моля да надникнете през прозорчето да проверите дали не е зает. Днес има консултации до четири, а в края на учебната година много ученици търсят помощ за изпитите. Или молят за удължаване на срока за предаване на курсовите работи.
Ходжис ѝ благодари и тримата тръгват нагоре по стълбището, стъпките им прокънтяват в коридора. Някъде отдолу се чува музика — училищен квартет изпълнява „Грийнсливс“34, — от горните етажи проехтява плътен мъжки глас, който извиква веселяшки:
— Левак си ти, Малоун!
Стая 309 е към средата на коридора на третия етаж. Господин Рикър, издокаран с крещяща риза с ориенталски мотиви, и с разхлабена вратовръзка над разкопчаната яка, говори с момиче, което драматично жестикулира. Рикър вдига поглед, вижда, че има посетители, и отново се обръща към момичето.
Те чакат до стената, на която са разлепени рекламни плакати за летни курсове, летни семинари, летни екскурзии и танцова забава по случай края на учебната година. Две момичета, екипирани с шапки и с фланелки за софтбол, се задават по коридора. Едното подхвърля бейзболна ръкавица от едната в другата си ръка.
Телефонът на Холи иззвънява със злокобната мелодия от филма „Челюсти“. Без да забавя крачка, едната хлапачка измърморва: „Ще ти трябва по-голяма лодка“35 и двете се ухилват.
Холи поглежда телефона, прибира го и обяснява:
— Есемес от Тина.
Ходжис въпросително повдига вежди.
— Майка ѝ знае за парите. Ще кажат на баща ѝ веднага щом се върне от работа. — Тя кимва към затворената врата на Рикър. — Вече нямаме причина да пазим тайна.
27.
Пит отваря вратата на тъмния кабинет и първото, което му прави впечатление, е нетърпимата воня. Мирише едновременно на вкиснато и на метал, все едно стоманени стружки са смесени с развалено зеле. После чува приглушено жужене. „Мухи“ — помисля си и макар че в тъмнината не вижда нищо, смрадта и звукът се сливат в съзнанието му и се стоварват върху сетивата му като тежка мебел. Обръща се, за да побегне.
Служителят с червените устни стои под един от глобусите, които осветяват задната част на магазина, и държи странно симпатичен пистолет: червено-черен, гравиран със златни заврънкулки. „Не е истински — минава през ума на Пит. — Във филмите винаги изглеждат истински.“
— Бъди разумен, Питър — казва онзи. — Не постъпвай безразсъдно и няма да пострадаш. Само ще си поговорим.
„Лъжеш! Погледът те издава!“ — помисля си момчето.
— Обърни се, направи крачка напред и запали лампата. Ключът е вляво от вратата. После влез, но не се опитвай да затвориш вратата, освен ако не искаш да получиш куршум в тила.
Пит се подчинява. Вътрешните му органи сякаш са се откачили и хаотично се движат. Моли се да не се напишка като бебе. Голямо чудо — няма да е първият, който се подмокря, когато срещу него е насочен пистолет, — но му се струва много важно. Търси пипнешком ключа на стената, намира го и го натиска. Вижда ужаса върху окървавения килим, опитва се да изкрещи, но диафрагмата му е стегната и от гърлото му излиза само немощен стон. Бръмчащите мухи кръжат над трупа и кацат върху това, което е останало от лицето на Андрю Халидей. А то не е много.
— Да, знам — съчувствено кима служителят. — Не е приятна гледка. Но нагледните уроци винаги са такива. Той ме ядоса, Пит. Ти искаш ли да ме ядосаш?
— Не. — Гласът на Пит е изтънял и трепери. Звучи повече като гласа на Тина, отколкото като неговия. — Не искам.
— Значи си разбрал урока. Хайде, влизай. Движи се много бавно. Мини по края, ако искаш да избегнеш гадорията на пода.