Търси се

Пит пристъпва бавно край една от библиотеките отляво и почти не чувства краката си. Старае се да избягва просмуканите с кръв участъци на килима, обаче те са твърде малко. Първоначалната му паника се заменя от вледеняващ ужас. Червените устни не излизат от ума му. Сеща се за приказката за Червената шапчица и си представя как големият лош вълк ѝ казва: „За да те целувам по-добре, моето дете.“

„Мисли логично! — заповядва си. — Мисли или това ще ти е краят. Шансът ти да оцелееш е малък, но ако не разсъждаваш трезво, със сигурност ще загинеш.“

Продължава по ръба на подгизналия от кръв килим и се спира до нисък шкаф от черешово дърво. За да мине по-нататък, трябва да го заобиколи, което означава да стъпи в черно-моравата локва и обувките му да изджвакат в кръвта. На шкафа стоят кристални гарафи (вероятно с алкохол) и няколко чаши за уиски, а на бюрото — брадвичка. Острието ѝ отразява светлината от запалените лампи. Явно е оръжието, с което човекът с червените устни е убил Халидей. Брадвата би трябвало да смрази от ужас Пит, обаче се случва тъкмо обратното — действа му като шамар и умът му се прояснява.

Вратата зад гърба му хлопва. Служителят, който навярно не е никакъв служител, се обляга на нея и насочва симпатичния пистолет към Пит.

— Така — казва и се усмихва. — Сега да поговорим.

— За… за… — момчето прочиства гърлото си и опитва пак. Този път гласът му прозвучава по-нормално. — За какво? За какво да говорим?

— Не се прави, че не разбираш. За тетрадките. Които открадна.

Този път всичко си идва на мястото и Пит зяпва. Служителят, който не е служител, се изкисква:

— А, виждам, че зацепи. Кажи ми къде са и може да не те убия.

Пит не му вярва.

Знае прекалено много и онзи няма да го пощади.

28.

Консултацията сигурно е минала добре, защото момичето се усмихва на излизане от стаята на господин Рикър и дори помахва на тримата… по-точно на Джером. След това изчезва забързано по коридора.

Учителят, който е изпратил момичето до вратата, се обръща към Ходжис и сътрудниците му:

— Мога ли да ви помогна, господа, и на вас, милейди?

— Едва ли — отговаря Ходжис, — но си струва да опитаме. Удобно ли е да влезем?

— Разбира се.

Сядат на първите чинове като примерни ученици. Рикър се настанява върху бюрото си — нещо, което не си беше позволил преди малко.

— Не ми приличате на родители — подхваща. — Каква е целта на посещението ви?

— Става дума за един от учениците ви — отговаря Ходжис. — Питър Саубърс. Подозираме, че се е забъркал в нещо неприятно.

Рикър се намръщва:

— Пит ли? Надали. Той е един от най-добрите ученици, които някога съм имал. Истински обича литературата, особено американската. Всеки срок е в списъка с отличниците. В какво смятате, че се е забъркал?

— Лошото е, че и ние не знаем. Питах го, но ми отговори с ледено мълчание.

Рикър се намръщва още повече:

— Странно, нетипично е за него.

— Изглежда, преди няколко години е намерил голяма сума пари. Ако не възразявате, ще ви разкажем всичко, което знаем. Няма да отнеме много време.

— Само да не е свързано с наркотици!

— Не е.

— Слава богу — с облекчение въздъхва Рикър. — Напатил съм се от такива случаи. Умните деца са изложени на риск колкото и глупавите. Дори повече. Е, слушам ви. Дано мога да ви помогна.

Ходжис разказва за пликовете с пари, които започват да пристигат в къщата на Саубърс през най-трудните дни за семейството. Описва как в един момент загадъчните пратки спират, а седем месеца по-късно Пит започва да проявява признаци на тревожност и стрес. Завършва с мнението на Тина, че брат ѝ сигурно се е опитал да се сдобие с още пари — може би от същия тайнствен източник — и в резултат се е забъркал в някаква голяма каша.

— Пуснал си е мустаци — замислено промърморва Рикър. — Вече не е при мен, а в класа по творческо писане на госпожа Дейвис, но онзи ден го видях в коридора и го избъзиках за мустака.

— Как го прие? — намесва се Джером.

— Не знам дали ме чу. Сякаш беше на друга планета. Но от мен да го знаете — тийнейджърите са отнесени. Особено когато лятната ваканция наближава.

— Да ви е споменавал за някаква тетрадка? Марка „Молескин“? — пита Холм и го гледа с надежда.

Рикър се замисля.

— Не — отсича най-накрая. — Не ми е споменавал.

Холи посърва.

— Да ви е търсил за някакъв съвет? — обажда се Ходжис. — Да е споделял някаква тревога, колкото и маловажна наглед? Имам дъщеря и знам, че децата понякога говорят за проблемите си закодирано.

Рикър се усмихва:

— Прословутото „Един приятел е закъсал…“

— Моля?

— Ами, например „Един приятел е закъсал — направил е бебе на гаджето си.“ Или „Един приятел е написал със спрей антигей лозунги на стената в мъжката съблекалня.“ Всеки учител с две-три години опит разпознава кода „един приятел“.

— Пит Саубърс разказвал ли ви е нещо за „един приятел“? — пита Джером.

— Не, доколкото си спомням. Съжалявам. Ако можех, щях да ви помогна.

Холи смотолевя тихо и без особена надежда:

— Може би приятел, който е водил таен дневник или е открил ценна информация в тетрадка?

Рикър отрицателно поклаща глава: