Търси се

— Да. Аз съм единственият, който знае тези подробности. Което води до извинението — казва сериозно и се взира в Ходжис.

— Я стига! Не са ти повдигнати обвинения, а пък аз не те коря за нищо. Холи и Джером — също. Радваме се, че майка ти и сестра ти са добре.

— Да, обаче за малко не загинаха. Ако не бях мълчал като риба във вашата кола и не бях избягал после през задната врата на аптеката, Белами нямаше да дойде у нас. Тина още сънува кошмари.

— Обвинява ли те за тях?

— Всъщност… не.

— Виждаш ли? Тогава беше притиснат до стената. Отначало в преносния смисъл, а по-късно и в буквалния. Халидей ти беше изкарал ангелите със заплахите си. Когато си отишъл в книжарницата онзи понеделник, не си подозирал, че лежи мъртъв в кабинета си. А за Белами… дори не знаеше, че е жив, камо ли че е излязъл от затвора.

— Така е, но заплахите на Халидей не бяха единствената причина да мълча. Тогава още се надявах да задържа тетрадките. Разбирате ли? Затова не исках да говоря с вас. Затова избягах. Исках да ги притежавам. Това желание не беше на първо място в ума ми, но се спотайваше в дълбините му. Тези тетрадки… непременно ще напиша това в статията си за „Ню Йоркър“… сякаш ме бяха омагьосали. Дължа ви извинение, защото не бях много по-различен от Морис Белами.

Ходжис го хваща за раменете и го поглежда в очите:

— Ако е било така, нямаше да отидеш в Младежкия център с намерението да изгориш тетрадките.

— Неволно изпуснах запалката — спокойно казва Пит. — Стреснах се от изстрела и я изпуснах. Мисля, че щях да ги подпаля, ако Белами беше стрелял в Тина, обаче… никога няма да знам със сигурност.

— Аз знам — натъртва Ходжис. — Знам със сигурност, достатъчна за двама ни.

— Наистина ли?

— Да. Колко ще ти платят за статията?

— Петнайсет хиляди долара.

Ходжис подсвирква.

— Ако я одобрят — добавя Пит. — Но ще я одобрят, къде ще ходят. Господин Рикър ми помага и се получава доста добре. Нахвърлял съм на чернова половината. Не ме бива твърде в художествените измислици, но в документалистиката съм добър. Може някой ден да си изкарвам хляба с това, кой знае.

— Какво ще правиш с парите? Ще ги запазиш за таксата в колежа ли?

Пит поклаща глава:

— Колежът няма да ми избяга. Парите са за „Чапъл Ридж“. Тина ще учи там тази година. Не мога да ви опиша колко е щастлива.

— Чудесно. Много се радвам.

Известно време безмълвно се взират в сандъка. Откъм пътеката се чуват стъпки и мъжки гласове. Появяват се двама души с почти еднакви карирани ризи и с джинси, явно купени наскоро, защото се виждат гънките от опаковането. Сигурно си въобразяват, че така се обличат всички в глухата провинция. Единият е провесил на шията си фотоапарат, другият мъкне втора лампа.

— Как беше обедът? — извиква им Пит, докато прекосяват потока, стъпвайки от камък на камък.

— Идеален — отговаря онзи с фотоапарата. — Бяхме в „Дени“ и хапнахме по един от специалитетите им — сандвич с шунка и с бъркани яйца, плюс настъргани картофи на тиган, които сами по себе си бяха кулинарен шедьовър. Хайде, Пит, ела. Ще те снимам първо коленичил до сандъка, а после как надничаш вътре.

— Той е празен! — възразява Пит.

Фотографът почуква с пръст по челото си:

— Читателите ще задействат въображението и ще се питат: „Как ли се е почувствал, когато е видял това литературно съкровище?“ Нали така?

Пит става и изтупва праха от джинсите си, които са избелели и не изглеждат нелепо като тези на пришълците.

— Останете да погледате, господин Ходжис. Не всеки осемнайсетгодишен ученик има шанса да види своя снимка на цяла страница в „Ню Йоркър“ редом със статия, написана от него.

— С удоволствие, Пит, обаче имам още една задача.

— Жалко. Е, благодаря, че ме изслушахте.

— Хрумна ми нещо. Ще го вмъкнеш ли в статията?

— Какво?

— Че тази история не започва с теб и с твоята находка — Ходжис поглежда вехтия сандък: черен, протрит, с издраскан обков и с олющен капак. — Започва с човека, който го е заровил. И когато ти хрумне да се обвиняваш за погубените ръкописи, помисли какво би казал Джими Голд в подобен случай.

Пит се засмива и му подава ръка:

— Готин човек сте, господин детектив в оставка.

Ходжис стиска дланта му:

— За теб вече съм Бил. Хайде, бягай да се усмихваш пред обектива. — Прекосява потока и се обръща към отсрещния бряг. Следвайки указанията на фотографа, Пит е коленичил до сандъка и е сложил ръка върху олющения капак — класическата поза на собственик. Напомня на Ходжис една снимка на Ърнест Хемингуей, който клечи до застрелян от него лъв. Но в изражението на Пит няма и помен от самодоволната, ухилена, еснафска самоувереност на Хемингуей. Изражението на Пит сякаш казва: „Това никога не ми е принадлежало.“

„Запомни тази мисъл, хлапе — мисли си Ходжис и продължава към колата. — Запомни я.“

Дрън

Ходжис каза на Пит, че има още една задача, обаче не беше точно така. Ако беше обяснил, че го чака работа по един случай, пак нямаше да е точно, но щеше да е по-близо до истината.