Търси се

Искаше час по-скоро да вкара в гаража шевролета „Бискейн“, за да е далеч от любопитни очи. Да му се не види, искаше шевролетът да го няма, но това щеше да почака. Първата му работа беше Полин Мълър. Повечето хора, живеещи на Сикамор Стрийт, след започването на праймтайма така засядаха пред телевизорите, че нямаше да забележат дори ако НЛО кацнеше пред дома им, но не и госпожа Мълър; съседката на семейство Белами беше превърнала шпионирането в изкуство.

— Виж ти кой ми е дошъл на гости! — възкликна тя, след като отвори вратата, сякаш не гледаше през прозореца на кухнята, когато той спря на алеята. — Мори Белами! Самият той от плът и кръв и много по-красив от преди!

Морис пусна най-чаровната си усмивка и се престори, че е смутен от комплимента.

— Благодаря, госпожо Мълър. Как сте? Как я карате?

Клюкарката го прегърна (Морис спокойно можеше да мине без тази любезност, но от немай-къде отвърна със същия жест), после тя обърна глава, при което тройната ѝ гуша се разтресе, и се провикна:

— Бърт! Бърти! Морис Белами се върна!

От дневната се чу ръмжене, което би могло да означава „Здрасти“.

— Заповядай, Мори, влез. Ей-сегичка ще сложа кафето! И ще ти издам една тайна. — Тя кокетно повдигна неестествено черните си вежди. — Имам и кейк „Сара Лий“.

— Ох, много ме съблазнявате, но току-що пристигам от Бостън. Карах дотук, без да спра, и съм капнал от умора. Отбих се да ви кажа, че съм се върнал, иначе сигурно щяхте да повикате полицията, като видехте, че в къщата свети.

Тя се изкиска, смехът ѝ приличаше на кикотене на маймуна:

— Открай време си много съобразителен! Как е майка ти, Мори?

— Благодаря, добре е. — Всъщност Морис нямаше представа как е родителката му. След като на седемнайсет той попадна в изправителното, а на двайсет и една го изхвърлиха за слаб успех от „Сити Колидж“, взаимоотношенията му с Анита Белами бяха сведени до епизодични разговори по телефона — студени, но вежливи. След големия скандал в нощта, когато го арестуваха за влизане с взлом и за още куп дребни престъпления, двамата вдигнаха ръце един от друг.

— Ммм, какви мускули! — възхити се госпожа Мълър. — Момичетата сигурно лудеят по теб. Преди беше прекалено кльощав.

— Ами, работих здраво, строях къщи…

— Строял си къщи? Ти? Мили боже! Бърти! Морис е строил къщи!

От дневната отново се чу ръмжене.

— После обаче започна рецесията, работата замря и… Мама ми разреши да живея тук, освен ако не успее да даде под наем къщата, но и аз надали ще остана задълго.

Колко пророчески се оказаха думите му!

— Ела да се видиш с Бърт, Мори.

— Да го отложим за друг път, а? — И за да прекрати увещанията ѝ, се провикна: — Здрасти, Бърт.

Поредното изръмжавате почти беше заглушено от монтирания смях, придружаваш „Добре дошъл отново, Котър“.3

— Тогава ще те чакам утре. — Госпожа Мълър отново кокетно повдигна вежди. Изглеждаше така, сякаш имитира комика Граучо. — Ще ти запазя от кейка. Дори може да разбия сметана.

— Чудесно — усмихна се Морис. Не му се вярваше до утре дебеланата да пукне от инфаркт, но пък беше възможно; както е казал друг поет „Надеждата ни съпровожда цял живот и не ни напуска дори в смъртния ни час.“4

Ключовете за къщата и за гаража бяха на обичайното си място — окачени под стряхата вляво от малката веранда. Морис вкара шевролета в гаража и остави на циментовия под пътническия сандък, който беше купил от вехтошарския магазин. Ръцете го сърбяха веднага да започне четвъртия роман за Джими Голд, обаче тетрадките бяха разбъркани, пък и очите му щяха да се затворят, преди да прочете дори една страница, изписана със ситния почерк на Ротстийн — наистина беше капнал от умора.

„Утре — обеща си. — Ще разговарям с Анди, за да разбера какво смята да предприеме, после ще подредя тетрадките и ще започна да чета.“

Избута под работния тезгях на баща си сандъка и го покри с парче найлон, което намери захвърлено наблизо. После влезе в къщата и я обиколи. Беше почти същата като преди, тоест отблъскваща. В хладилника се мъдреха само бурканче с туршия и кутия със сода бикарбонат, но във фризера имаше няколко опаковки на известната фирма за замразени храни „Хънгри Мен“. Морис пъхна една във фурната, включи я на триста и петдесет градуса и се качи в някогашната си стая.

„Направих го — каза си. — Успях. Притежавам всичко, написано от Джон Ротстийн през осемнайсетте години, откакто престана да публикува нови романи.“

Беше твърде уморен, за да ликува или поне да изпита задоволство. За малко не заспа под душа, после се улови, че е задрямал над чинията с гадно месно руло и с още по-гадно инстантно картофено пюре. Насили се да ги довърши и бавно се заизкачва обратно към стаята си. Заспа само секунди след като главата му се отпусна на възглавницата, и се събуди чак в девет и двайсет сутринта.

* * *

Беше отпочинал, слънцето надничаше през прозореца и осветяваше леглото, на което беше спал като малък — едва сега той изпита въодушевление и вече не го сдържаше да сподели с някого радостта си. „С някого“ означаваше „с Анди Халидей“.