Търси се

Тъкмо това щеше да каже Анди на полицията, ако заловяха Морис. И той очакваше това да се случи. За първи път Морис си даде сметка, че Халидей не е исполин на мисълта, изгарящ от желание да бъде негов съучастник в екзистенциално престъпление, а страхлив неудачник. Продавач в книжарница, който беше само с няколко години по-голям от него.

„Не ми се прави на литературен критик, момченце! — просъска му Ротстийн две минути преди да умре. — Ти си само най-обикновен апаш, драги.“

Слепоочията му запулсираха.

— Наистина съм глупак! Големите ти приказки за частни колекционери, филмови звезди, саудитски принцове и бог знае още какви персони са били бълнувания на един неудачник. Ти си нафукан празноглавец, драги.

Думите му попаднаха право в целта и подействаха като силен удар. Морис се зарадва както когато успя на два пъти да затапи майка си по време на „прощалния“ им скандал.

Анди почервеня като домат, приведе се, но преди да заговори, до масата изникна сервитьорка с пакет хартиени салфетки.

— Чакайте да почистя — каза и се наведе да избърше разляното кафе. Беше млада, русокоса и привлекателна, дори красива, но красотата ѝ не се набиваше на очи. Усмихна се на Халидей, а той направи кисела гримаса и се отдръпна като опарен, както се беше отдръпнал от тетрадката.

„Обратен е! — удивено си помисли Морис. — Тлъст, мазен педал. Да му се не види, как не съм забелязал досега? Все едно му е написано на челото.“

Всъщност не беше забелязал доста подробности, свързани с Анди. Спомни си любимата фраза на един тип от строителната бригада: „Тоя е въздух под налягане.“

Анди изчака сервитьорката да се отдалечи и след като се освободи от отровната атмосфера на жена, отново се приведе:

— Колекционери бол — с лопата да ги ринеш. Купуват картини, скулптури, първи издания… един нефтен магнат в Тексас притежава колекция от звукозаписи върху восъчни цилиндри, която струва един милион, друг е събрал всички списания с уестърни, фантастика и с ужаси, излизали между 1910 и 1955. Мислиш ли, че всичко това е купено и продадено законно? Как ли пък не! Колекционерите са безумци, най-запалените не се интересуват дали жадуваните от тях вещи са откраднати, или са притежавани законно, и нямат намерение да ги излагат на показ.

Морис беше чувал и преди същата тирада и явно не успя да прикрие отегчението си, защото Анди се приведе още повече към него. Сега носовете им почти се допираха. От Халидей лъхаше на „Инглиш Ледър“ и Морис се запита дали това е любимият афтършейв на всички хомосексуалисти. Таен знак или нещо подобно.

— Мислиш ли обаче, че някой от тях ще се заинтересува от моето предложение? — процеди Анди.

Морис Белами, който сега го гледаше с други очи, отговори отрицателно.

Онзи издаде долната си устна:

— Някой ден ще проявят интерес. Бъди сигурен! След като притежавам собствен магазин, ще си създам голяма клиентела. Обаче дотогава ще минат години.

— Говорихме да изчакаме пет.

— Пет ли? — Анди дрезгаво се изсмя, все едно излая, и се облегна назад. — Може би до пет години ще отворя собствена книжарница — хвърлил съм око на едно магазинче за фабрични стоки на Лейсмейкър Лейн, което скоро ще фалира, — но ще ми е необходимо много повече време да намеря богати клиенти и да спечеля доверието им.

„Много «но» и «обаче» — помисли си Морис. — Преди не правеше такива уговорки.“

— Колко време? — попита.

— Ами, донеси тетрадките в началото на следващия век, ако още са у теб. Дори вече да имах списък на частните колекционери, даже най-запаленият от тях не би докоснал толкова опасна стока.

Морис изумено се втренчи в него и в първия момент си глътна езика, после промърмори:

— Защо не ми го каза, когато замисляхме…

Шишкото запуши с длани ушите си:

— Нищо не сме замисляли! И не се опитвай да ме натопиш! Да не си посмял, ясно? Познавам те, драги. Не си ги откраднал, за да ги продадеш… не и докато не ги прочетеш. Едва след това може би ще склониш да извадиш някои на бял свят, стига да ти предложат добра цена. Истината обаче е, че си смахнат на тема Джон Ротстийн.

— Я не ме наричай смахнат! — озъби се Морис. Болката в слепоочията му беше по-силна от всякога.

— Ще те наричам, защото е вярно. Смахнат си и по Джими Голд. Заради него попадна зад решетките.

— Тикнаха ме в пандиза заради майка ми. Все едно ме заключи там със собствените си ръце.

— Няма значение. Вече е в миналото. Да се върнем към настоящето. Ако не извадиш късмет, полицаите много скоро ще те потърсят и вероятно ще носят заповед за обиск. И като намерят тетрадките… работата ти ще е спукана.

— Защо да ме търсят? Никой не ме видя, а съучастниците ми… — Той намигна. — Ще се изразя така: „Мъртвите не говорят.“

— Ти… сериозно ли? Убил си ги, така ли? Убил си и тях ли? — повтори Анди и лицето му се изкриви от ужас.

Морис съжали, че се е изпуснал, но (странно как това но непрекъснато му се натрапваше) онзи го предизвика с идиотското си високопарно бръщолевене.