Търси се

Първият плик пристигна след по-малко от седмица през един четвъртък, когато валеше силен сняг. Адресът „До господин Томас Саубърс, Сикамор Стрийт № 23“ беше напечатан на пишеща машина. В горния десен ъгъл беше залепена марка от четирийсет цента, посветена на годината на Тигъра. Нямаше адрес на подателя. Том, единственият от семейство Саубърс, който си беше у дома по това време, отвори плика още в коридора, очаквайки да види рекламна листовка или поредното предупреждение за просрочена сметка. Уви, напоследък все по-често получаваха такива уведомления. Само че в плика нямаше нито рекламна листовка, нито „честитка“ за дължими суми.

Вътре имаше пари.

Всичко друго, извадено от пощенската кутия — каталози за скъпи стоки, които Саубърс не можеха да си позволят, и рекламни проспекти, изпратени до „живущия на този адрес“, — изпадна от ръката му и се разпиля на пода, но той дори не забеляза.

— Мамка му, това пък какво е? — промърмори — гласът му беше толкова предрезгавял, че приличаше на ръмжене.

* * *

Линда се върна от работа и първото, което видя, бяха парите по средата на кухненската маса. Том, подпрял брадичка на скръстените си ръце, се взираше в малката купчинка. Приличаше на генерал, обмислящ плана за поредната битка.

— Какво е това? — попита тя.

— Петстотин долара — отговори Том, без да откъсне поглед от банкнотите — осем по петдесет долара и пет по двайсет. — Пристигнаха по пощата.

— Кой ги изпраща?

— Не знам.

Линда остави чантата си, приближи се до масата и взе парите. Преброи ги, ококори се и възкликна:

— Господи, Томи! Какво се казва в писмото?

— В плика нямаше писмо. Само банкнотите.

— Кой би…

— Нямам представа, Лин. Обаче за едно съм сигурен.

— Така ли? И какво е то?

— Че парите са ни добре дошли.

* * *

— Баси! — възкликна Пит, когато му казаха. Беше останал след часовете, за да играе волейбол в училищната зала, и се прибра вкъщи малко преди вечерята.

— Не бъди вулгарен — смъмри го майка му, но машинално, сякаш мислеше за друго. Парите още бяха на масата в кухнята.

— Каква е сумата? — попита Пит и след като Том му отговори, продължи да разпитва: — Кой е изпратил парите?

— Чудесен въпрос. Преминаваш във втори кръг на нашето телевизионно състезание и имаш шанс да спечелиш крупна сума — пошегува се Том… за пръв път от много, много време.

Тина влезе в кухнята и веднага се включи в разговора:

— Според мен татко има кръстница вълшебница. Ей, хора, вижте ми ноктите! Елън ми позволи да използвам нейния лак с блясък.

— Стои ти много шик, мъничката ми — отбеляза Том.

Първо се беше пошегувал, после направи комплимент на дъщеричката си — две събития, които доказаха на Пит, че е постъпил правилно. Абсолютно правилно. Не можеха да върнат парите, нали? Не, не можеха, защото липсваше адресът на подателя. Между другото, кога за последно баща им беше нарекъл Тина „мъничката ми“?

Линда подозрително изгледа сина си:

— Знаеш ли нещо повече по този въпрос?

— Не, но ще ми отпуснете ли скромна сума?

— Ще има да чакаш… — Линда сложи ръце на кръста си и се обърна към съпруга си: — Том, очевидно е станала грешка.

Той се позамисли, после отговори, но спокойно, без ав-ав джаф:

— Надали. — Побутна към нея плика и посочи с пръст името си и адреса.

— Да, но…

— Без „но“, Лин. Не сме платили на фирмата за доставка на гориво, а и спешно трябва да внесем дължимото по кредитната ти карта, иначе ще ти я отнемат.

— Да, но…

— Тогава ще загубиш и кредитния си рейтинг — прекъсна я той. Продължаваше да говори спокойно, разумно и убедително. Пит си помисли, че баща му се държи така, сякаш много дълго е изгарял от висока температура, която чак сега е поспаднала. Том дори се усмихна и докосна ръката на съпругата си. — Засега този рейтинг е единственото, което имаме, затова трябва да го пазим. Пък и Тина може би позна. Може да имам кръстница вълшебница.

„Не — помисли си Пит. — Имаш син вълшебник.“

— Момент! Знам кой е изпратил парите! — възкликна Тина.

Тримата се втренчиха в нея. Пит пламна. Нямаше как да знае, нали така? Беше невъзможно. Само дето се беше изпуснал пред нея за заровеното съкровище и…

— Кой, съкровище? — попита Линда.

— Онзи фонд… как беше… за извънредни ситуации. Сигурно са получили още пари и сега ги раздават.

Пит облекчено въздъхна и едва тогава осъзна, че за секунди е престанал да диша.

Том разроши косата на дъщеричката си:

— Те „раздават“ само чекове и никога пари в брой, миличко. Освен това изпращат куп формуляри за подпис.

Пит се приближи до печката:

— Ще сваря какао. Иска ли някой?

Оказа се, че всички искат.

* * *

Пликовете продължиха да пристигат.

Цената на пощенските марки се повиши, но не и изпращаната сума. Саубърс получаваха около шест хиляди долара годишно — не много крупна сума, но достатъчна, за да не затънат в заеми.

Съпрузите накараха децата да обещаят, че няма да кажат на никого за тайнствените пратки.

Една вечер Линда промърмори:

— Тина няма да удържи обещанието си, Том, и ти го знаеш. Ще сподели с приятелката си, онази глупачка Елън, която ще го разгласи на куцо и сакато.