Търси се

Оловото в стомаха на Морис се втечни и забълбука. Той се свлече от нара, падна на колене (при което силната болка отново прониза главата му) и се надвеси над металната тоалетна чиния. Отначало не се случи нищо. После сякаш някой сграбчи в юмрук вътрешностите му и той повърна десетина литра гъста каша, наподобяваща жълта паста за зъби. За миг главоболието му стана толкова силно, че той си представи как главата му експлодира, и пожела наистина да се случи. Да става каквото ще, стига болката да престане.

Само че не умря, а отново повърна, този път много по-малко, обаче гадната каша опари небцето и устата му. Третия път само повърна, но от устата му като паяжини се проточиха лиги и той ги избърса с опакото на дланта си.

— Май тоя е махмурлия! — провикна се някой.

„Остроумието“ беше възнаградено с истерично кикотене. Морис си помисли: „Все едно съм затворен в зоопарк“ и не беше далеч от истината, само дето тези клетки не бяха за животни, а за хора. Оранжевият гащеризон — „костюмът“ на американските затворници — доказваше уместността на сравнението му.

Как беше попаднал тук?

Нямаше представа. Нямаше представа и как е влязъл в къщата в Шугър Хайтс, която разпердушини. Помнеше само своята къща на Сикамор Стрийт. И сандъка, разбира се. Как го закопа… но преди това пъхна в джоба си двеста долара от парите на Ротстийн. После отиде да си купи бира от „Зоуни“, понеже имаше главоболие и се чувстваше самотен. Беше сигурен, че е разменил няколко думи с младежа на касата, обаче хабер си нямаше за какво са разговаряли. За бейзбол? Надали. Той притежаваше бейзболна шапка, но всъщност не се интересуваше от този спорт. После… останалото му се губеше. Знаеше само едно — че нещо адски се е изкофтило. Всеки, който се е събудил в оранжев затворнически гащеризон, би стигнал до това гениално умозаключение.

Пропълзя обратно на нара, седна със свити колене и ги обгърна с ръце. В килията беше студено. Втресе го.

„Май попитах касиера кой му е любимият бар и дали мога да стигна дотам с автобус. После отидох, нали? Отидох и се напих. Макар да съм наясно как ми действа алкохолът, не обърнах едно-две питиета, а се натрясках до козирката.“

Да, май тъкмо това беше направил, макар да знаеше, че не носи на пиене. Беше кофти, но още по-кофти беше, че не помнеше буйстването си после. След третото питие (понякога се случваше след второто) пропадаше в черна дупка и излизаше от нея чак когато се събудеше — с тежък махмурлук, но изтрезнял. Хората бяха измислили название за това състояние — напиване до безпаметност. И докато беше в това състояние на безпаметност, почти винаги се отдаваше на… да го наречем „щур купон“. Така се озова в изправителния дом за малолетни престъпници „Ривървю“, несъмнено така се беше озовал и тук. Където и да се намираше тук.

Проклети щури купони!

Надяваше се да е участвал в най-обикновено кръчмарско сбиване, а не да е повторил влизането с взлом. С други думи, да не се е повторило приключението в Шугър Хайтс. Защото вече не беше малолетен и нямаше да го изпратят в изправителното, не, сър. Така или иначе щеше да си излежи присъдата, ако беше нарушил закона. Стига да не го изправеха пред съда за убийството на един гениален американски писател. „Моля те, господи, не и за това, моля те.“ Защото в този случай щеше да остане зад решетките за дълго. Може би завинаги. Понеже не беше очистил само Ротстийн, нали? Сега в замъглената му памет изплува спомен — как Къртис Роджърс го беше попитал дали в Ню Хемпшир дават смъртни присъди.

Просна се на тясното метално легло, треперейки като лист. „Невъзможно е да съм тук заради това. Няма начин.“

Няма ли?

Беше напълно възможно, и то не само защото ченгетата биха могли да направят връзката между него и двамата мъртъвци в зоната за отдих. Представи си как той, Морис Белами, зарязал следването и провъзгласил се за изследовател на американската литература, седи в стриптийз бар, налива се с бърбън и преживява поредното излизане от тялото си. Някой заговаря за убийството на прочутия писател Джон Ротстийн — гений, живеещ в отшелничество, — и Морис Белами, пиян до козирката и раздиран от гнева, който обикновено държи в клетка — този зъл черен, жълтоок звяр — се обръща към говорещия и изтърсва: „Не приличаше на гений, след като му пръснах мозъка.“

— Не, не съм го направил — прошепна. Главоболието му беше по-силно от всякога, лявата половина на лицето му гореше. — Невъзможно е!

Нима? Напиеше ли се, всичко ставаше възможно. Черният звяр излизаше на свобода. В юношеството му този звяр беше вилнял в къщата в Шугър Хайтс и когато ченгетата пристигнаха, предупредени от безшумната аларма, Морис отчаяно се съпротивлява, докато единият не го удари по главата с палката; при последвалия обиск полицаите откриха, че джобовете му са натъпкани с бижута — повечето фалшиви, но някои, безгрижно неприбрани в сейфа от господарката на дома, много ценни, в резултат младият Белами беше изпратен в „Ривървю“, където щяха да му пръснат нежния задник и щеше да завърже интересни приятелства.