Търси се

— Времето е отсъдило, че романите на Греъм Грийн не са тъпи, докато произведенията на Съмърсет Моъм са… е, не са тъпи, но лесно се забравят. Не отричам, че е написал няколко великолепни романа — „Луна и грош“ е забележително произведение, млади дами и господа, забележително, — както и много чудесни разкази, но нито един не е включен в учебника ви. Да се разплача ли? Да размахвам ли гневно юмруци и да крещя, че е несправедливо? Не, няма да го направя. Защото това пресяване е естествен процес. И вие ще стигнете до същото заключение, мои млади дами и господа, въпреки че когато се случи, аз ще съм във вашето огледалце за обратно виждане. Да ви кажа ли как ще се случи? Ще прочетете нещо, да речем „Dulce et Decorum est“ от Уилфред Оуен7. Да го вземем ли за пример? Защо не? — После с по-гърлен глас (Пит почувства как го побиват тръпки и буца засяда в гърлото му), зарецитира: — „Като просяци, превити под тежестта на торбите,/ плетяхме крака, кашляхме до изнемога,/ проклинахме съдбата и газехме в калта, забравени от Бога…“ И тъй нататък, и тъй нататък. Някои от вас ще кажат „Това е абсолютна тъпотия!“ Ще наруша ли обещанието си да не споря, макар да смятам, че стиховете на господин Оуен са най-реалистичното и потресаващо описание на Първата световна война? Не! Защото това е само мое мнение, а мнението е като задника — всеки го има.

Всички прихнаха — и младите дами, и младите господа.

Господин Рикър изпъна рамене:

— Мога да накажа когото си пожелая с оставане след часовете, ако ми пречи да проведа урока — окото няма да ми мигне, защото държа на дисциплината, — но никога няма да оспоря мнението ви. Обаче! Обаче! — Той отново вдигна пръст. — Времето лети. Темпус фугит! Стихотворението на Оуен може да се заличи от паметта ви, което ще означава, че основателно сте го нарекли „абсолютна тъпотия“. Обаче някои няма да го забравят. Вие, млади дами и господа, ще си го припомняте отново и отново и съчетано с равномерното темпо на съзряването, то ще ви въздейства все по-силно. Всеки път, когато стихотворението за пореден път се прокрадне в ума ви, то ще ви се струва все по-малко „тъпо“ и все по-значимо. Докато не засияе, млади дами и господа. Докато не засияе. С това завършвам встъпителната си реч и ви моля да отворите на шестнайсета страница превъзходния учебник „Език и литература“.

* * *

Един от разказите, които господин Рикър възложи за четене през този срок, беше „Печелившият с дървеното конче“ от Д. Х. Лорънс и повечето „негови“ млади дами и господа (включително Глория Мур, която започваше да омръзва на Пит въпреки разкошните ѝ едри гърди) го обявиха за абсолютна тъпотия. Само Пит беше на обратното мнение отчасти защото животът го беше принудил да съзрее по-бързо от връстниците си. В началото на 2014, годината на прословутото полярно застудяване, когато отоплителните инсталации в северния участък на Средния Запад преминаха на максимален режим, поглъщайки купища долари, Пит често мислеше за този разказ, който все по-силно отекваше в сърцето му.

Описаното от автора семейство наглед притежаваше всичко, каквото може да се желае, но всъщност не беше така — все нещо не достигаше на тези хора и главният герой, момче на име Пол, често чуваше как къщата шепне: „Трябват още пари! Трябват още пари!“ Пит Саубърс разбираше защо разказът се е сторил глупав на мнозина негови съученици. Те бяха късметлии, които никога не са били принудени да слушат нощните ав-ав джафканици за неплатените сметки. Или за цената на цигарите.

Младият главен герой в разказа на Лорънс открива свръхестествен начин за печелене на пари. Докато с дървеното си конче препуска към въображаемата страна на късмета, Пол разбира кои ще са победителите на конните надбягвания в действителния свят. Спечелва хиляди долари, но къщата продължава да шепне: „Трябват още пари! Трябват още пари.“

След поредната изнурителна езда и прибирането на поредната печалба Пол умира от кръвоизлив в мозъка или от нещо подобно.

След намирането на сандъка Пит не страдаше дори от главоболие, но все пак скритото съкровище беше неговото дървено конче, нали? Точно така. Собственото му дървено конче. Обаче през 2013, когато в живота му се появи господин Рикър, кончето вече препускаше много по-бавно. Парите от пътническия сандък привършваха.