Търси се

Да, „Печелившият с дървеното конче“ наистина беше оказал въздействие върху него, оставил беше незаличим отпечатък в душата му и той чуваше как неговото дървено конче нашепва: „Трябват още пари“… а парите скоро щяха да свършат. Обаче в сандъка имаше още нещо, нали?

Поредното обаче. Напоследък Пит Саубърс все по-често мислеше за него.

* * *

В края на учебната година всеки трябваше да предаде доклад за курса на господин Рикър „Галопиране по Пътя на Славата“; Пит анализира (изписвайки шестнайсет страници) трилогията за Джими Голд, цитирайки отзивите на различни литературни критици и добавяйки фрази от малкото интервюта, които Ротстийн беше дал, преди да заживее като отшелник във фермата в Ню Хемпшир. Завърши доклада с описание на обиколката на Ротстийн на германските лагери на смъртта в качеството си на репортер на „Ню Йорк Хералд“, която беше предприел четири години преди публикуването на първия роман за Джими Голд:

„Според мен това е най-значимото събитие в живота на господин Ротстийн. Със сигурност е най-значимото в писателската му кариера. Джими търси смисъла на живота и диренето му неизменно го връща към видяното от Джон Ротстийн в концентрационните лагери, тъкмо затова когато Голд се опитва да заживее като обикновен американски гражданин, непрекъснато се чувства опустошен. Мисля, че най-силният момент, отразяващ душевното му състояние, е в «Беглецът уляга», когато той замеря с пепелник телевизора, докато тече филм на Си Би Ес за Холокоста.“

След няколко дни господин Рикър им върна докладите; на тетрадката на Пит, редом със сканираната снимка на младия Ротстийн, седнал в „Сарди“ с Хемингуей, беше оценката — шест плюс. Отдолу учителят беше написал още нещо: „Остани след часовете.“

След като другите ученици си тръгнаха, господин Рикър загледа толкова втренчено Пит, че момчето се изплаши да не би любимият му учител да го обвини в плагиатство. После Рикър се усмихна:

— Твоят доклад, млади ми господине, е най-добрата ученическа работа, която съм чел през двайсет и осемте си години като преподавател. Защото е написан уверено и изразява силни чувства.

Пит се изчерви от удоволствие:

— Благодаря. Вашата оценка означава много за мен.

— Само че не съм съгласен със заключението. — Господин Рикър се облегна назад и сключи пръсти на тила си. — Наричаш Джими „благороден американски герой като Хък Фин“, което противоречи на случващото се в последната книга от трилогията. Да, той замеря с пепелник телевизора, обаче постъпката му не е героична. Както знаеш, логото на Си Би Ес представлява око и поведението на Джими е равнозначно на ритуално ослепяване на вътрешното му око, онова, което вижда истината. Тълкуванието не е мое, а почти дословен цитат от есето на Джон Кроу Рансъм „Беглецът се огъва“. Лесли Фийлдър казва почти същото в „Любов и смърт в американския роман“.

— Но…

— Не се опитвам да омаловажа труда и съжденията ти, Пит, казвам само, че трябва да следваш сюжета на всяка книга, независимо накъде води, а това означава да не пропускаш най-важните моменти, които в случая противоречат на твоята теза. Какво прави Джими, след като счупва с пепелник екрана на телевизора и жена му произнася култовата реплика „Боклук такъв, как сега децата ще гледат Мики Маус?“

— Купува нов приемник, обаче…

— Не какъв да е приемник, а първия цветен телевизор в квартала. А след това?

— Измисля безумно успешната реклама за домакински препарат „Чисти с лекота “. Обаче…

Господин Рикър повдигна вежди в знак, че е любопитен да чуе аргументирано опровержение. Само че Пит не можеше да каже, че след една година Джими Голд се вмъква посред нощ в рекламната агенция с туба нафта и с кибрит. Че Ротстийн предсказва избухването на протестите срещу войната във Виетнам и в защита на гражданските права, като принуждава героя си да причини пожар, който почти изпепелява сградата, наричана „Храм на рекламата“. Че Джими зарязва семейството си, напуска на автостоп Ню Йорк, без да се обърне назад, става скитник като Хък и Джим. Не можеше да спомене тези събития, защото бяха описани в „Беглецът поема на запад“ — в роман, съществуващ само в седемнайсет гъсто изписани тетрадки, престояли повече от трийсет години в пътнически сандък, закопан под едно дърво.