Търси се

Понечи да каже „Здрасти, синко“, но се въздържа. Нека малкият си мисли, че се е дегизирал сполучливо като по-голям. Няма лошо.

— Добър ден, сър. Мога ли да ви бъда полезен?

Младият господин Мустачко не отговори веднага. Рехавите му тъмнокафяви мустаци, пуснати наскоро, контрастираха с бледността на лицето му. Сигурно се питаше дали да не измънка „Не, благодаря“ и да се изниже. Една дума щеше да е достатъчна да го отпрати, но Дрю страдаше от типичната за повечето антиквари болест: любопитство. Затова удостои момчето с най-благата си усмивка тип „не бих убил даже муха“, скръсти ръце и зачака.

— Ами… — смотолеви най-сетне момчето. — Може би.

Дрю повдигна вежди.

— Вие купувате и продавате редки издания, нали? Така пише в сайта ви.

— Така е. Купувам, ако преценя, че мога да ги продам с печалба. В това е същността на бизнеса.

Момчето събра кураж — Халидей сякаш видя как го прави — и пристъпи към бюрото, където старовремска настолна лампа хвърляше кръг от светлина върху разхвърлени книжа, които някой неуспешно се беше опитал да подреди. Дрю му подаде ръка:

— Андрю Халидей.

Момчето се здрависа, после бързо пусна дланта му, сякаш се страхуваше, че Дрю може да го награби.

— Аз съм Джеймс Хокинс.

— Приятно ми е да се запознаем.

— Да… Вижте… мисля, че притежавам нещо, което може да ви заинтересува. За което един колекционер би дал много пари. Ако е колекционер на място.

— Не става дума за книгата, която носите, нали? — Сега Дрю успя да прочете заглавието: „Депеши от Олимп“. Подзаглавието го нямаше на гръбчето, но той отдавна притежаваше копие от тази книга и знаеше какво гласи: „Писма от 20 велики американски писатели, написани собственоръчно“.

— О, не, разбира се. — Джеймс Хокинс нервно се засмя. — Тази е само за сравнение.

— Добре, слушам ви.

За момент Джеймс Хокинс се поколеба — явно се питаше как да продължи. После притисна по-здраво плика под мишницата си и бързо запрелиства гланцираните страници на „Депеши от Олимп“, пропускайки бележка, в която Фолкнър хока някаква фирма за фураж в Оксфорд, Мисисипи, за неизпълнена поръчка, прочувствено писмо до Ърнест Хемингуей от Юдора Уелти, драсканици по някакъв въпрос от Шъруд Андерсън и списък за покупки, който Робърт Пен Уорън беше разкрасил с рисунки на два танцуващи пингвина, единият пушещ цигара.

Най-после стигна до страницата, която търсеше, сложи книгата на бюрото и я обърна към Дрю:

— Ето. Погледнете.

Халидей прочете написаното най-горе и сърцето му подскочи: „Джон Ротстийн до Фланъри О’Конър.“ Прецизно отпечатаното факсимиле представляваше бележка, написана на лист хартия с редове. Листът беше назъбен от лявата страна — явно откъснат от обикновена ученическа тетрадка. Дребният, прилежен почерк на Ротстийн, толкова различен от неразбираемите драсканици на много писатели, не можеше да се сбърка.

19 февруари 1953

Скъпа моя Фланъри О’Конър,

Получих прекрасния ви роман „Мъдра кръв“, който така любезно сте подписали и адресирали до мен. Заявявам, че е прекрасен, защото си го купих още щом излезе и го прочетох незабавно. За мен е удоволствие да притежавам копие с вашия автограф, както, предполагам, и за вас е удоволствие да получите възнаграждение за още един продаден екземпляр! Възхищавам се от начина, по които сте съставили мозайка от ярки персонажи, а най-много ми допаднаха Хейзъл Моутс и пазачът в зоологическата градина Инок Емъри, с когото, сигурен съм, моят Джими Голд би се сприятелил и общувал с радост. Наричат ви „познавач на гротеската“, госпожице О’Конър, но това, което критиците пропускат — може би защото липсва у самите тях, — е вашето смахнато, безпощадно чувство за хумор. Знам, че не сте в добро физическо здраве, но се надявам въпреки това да продължите да работите и да творите. Важно е за света! Отново ви благодаря.

Джон Ротстийн

ПП: Още се смея на историята

с прочутото пиле!!!

След като прочете писмото, Дрю дълго се взира в него, за да се успокои, след това погледна хлапака, представил се като Джеймс Хокинс: