Видя как хлапакът с наскоро пуснатите мустаци нерешително хапе устната си.
— Не питам колко ще платите
— Познавам двама-трима. — Познаваше над десетима. — Обаче не бих се свързал с тях, докато разполагам само с две фотокопирани страници. Да, можем да поискаме графологична експертиза, но е много рисковано. Както знаеш, Ротстийн беше убит, тоест могат да ни обвинят в притежание на откраднати вещи.
— Не и ако ги е дал на някого, преди да бъде убит — парира го момчето и Дрю отново си напомни, че малкият е дошъл на срещата добре подготвен. „Аз пък имам голям опит, който ми дава предимство — помисли си. — Опит и хитрост.“
— Синко, това не може да се докаже.
— Но и обратното не може.
И така — задънена улица.
Внезапно момчето грабна двете фотокопия и ги пъхна в плика.
— Чакай! — стреснато извика Дрю. — Чакай, не бързай толкова.
— Сгреших, че дойдох при вас. В Канзас Сити има книжарница „Оригинални и редки издания — Джарет“. Разбрах, че е най-голямата в страната. Ще опитам там.
— Ако изчакаш една седмица, ще позвъня тук-там — каза Халидей. — Но само при условие, че ми оставиш фотокопията.
Момчето се двоумеше. Накрая промърмори:
— Колко пари могат да се вземат?
— За почти петстотин страници непубликувани — дори
Джеймс Хокинс или му повярва, или се престори, че приема думите му за чиста монета.
— Колко ще е комисионата ви?
Дрю учтиво се засмя:
— Синко… Джеймс… никой търговец не очаква
— Не! — заяви малкият без нито миг колебание. Може да не беше успял да си пусне мустаци като на каубой в уестърн, но имаше топки, а и ум в главата. — Седемдесет на трийсет. В моя полза.
Халидей можеше да се съгласи да продаде за около четвърт милион шестте тетрадки и да даде на хлапака седемдесет процента от петдесет бона, но нали „Джеймс Хокинс“ очакваше от него да се пазари поне малко? Нямаше ли да се усъмни, ако антикварят приемеше веднага?
— Шейсет на четирийсет. Това е окончателното ми предложение, и то при условие, че намеря купувач. Ще вземеш трийсет хиляди за нещо, което си намерил в кашон с вехти романчета като „Челюсти“ и „Мостовете на Медисън“. Според мен никак не е зле.
Хлапакът запристъпва от крак на крак и не продума. Очевидно се двоумеше.
Дрю пак си лепна благата усмивка на човек, който не би убил дори муха:
— Остави ми фотокопията. Ела след седмица и ще ти кажа как вървят нещата. И чуй един съвет — стой по-далеч от Джарет. Този тип ще те обере до шушка.
— Искам парите в брой.
„Всички искаме в брой“ — помисли си Дрю и промърмори:
— Изпреварваш събитията, синко.
„Джеймс“ явно взе решение и остави плика на бюрото, отрупано с книжа:
— Добре, ще дойда пак.
„О, да, несъмнено — каза си Халидей. — Мисля, че тогава ще съм в много по-изгодна позиция да преговарям.“
Подаде му ръка. Младежът я хвана и я задържа съвсем за кратко, колкото да не изглежда невъзпитан. Сякаш се страхуваше да не остави пръстови отпечатъци. Което в известен смисъл вече бе направил.
Дрю го изчака да излезе, после се тръсна на стола си (който примирено изпъшка) и събуди задрямалия макинтош. Над входната врата имаше две охранителни камери, гледащи в двете посоки на Лейсмейкър Лейн. Халидей проследи на екрана как момчето зави по Кросуей Авеню и изчезна от погледа му.
Ключът към този пъзел беше лилавият стикер на гръбчето на „Депеши от Олимп“. Означаваше, че книгата е взета от обществената библиотека, а Дрю знаеше всички клонове в града. С лилаво маркираха справочните издания в библиотеката на Гарнър Стрийт и изнасянето им от читалните беше забранено. Ако момчето беше пъхнало книгата под якето си, на бариерата на изхода щеше да се чуе пищене, защото стикерът беше и електронен чип за предотвратяване на кражби. Той свърза това с познанията за литература, демонстрирани от момчето, и като същински Шерлок Холмс, използващ дедуктивния метод, стигна до определено заключение.
Влезе в сайта на библиотеката на Гарнър Стрийт и разгледа менютата: ЛЯТНО РАБОТНО ВРЕМЕ, ДЕЦА И УЧЕНИЦИ, ПРЕДСТОЯЩИ СЪБИТИЯ, КЛАСИЧЕСКИ ФИЛМИ и последно, но съвсем не маловажно: НАШИЯТ ЕКИП.