Търси се

Шофьорът на колата, последвала мерцедеса, навярно си зададе същия въпрос, защото гневно занатиска клаксона — протяжен, писклив звук, от който безработните на опашката се стреснаха, ядно замърмориха и се огледаха. Колата с жълтите фарове не помръдна още секунда, после се стрелна напред. Не наляво към вече претъпкания паркинг, а право към безработните, натъпкани като сардели зад жълтите ленти.

— Хей! — провикна се някой.

Океанът от хора се развълнува и се полюшна назад. Том се блъсна в Тод, който тупна по задник. Том се опита да се задържи на крака, почти успя, но човекът пред него изкрещя, не, изпищя, и размаха ръце; задните му части улучиха чатала на Том, лакътят — гърдите му. Той падна върху приятеля си, чу счупването на малката бутилка и усети острата миризма на уискито, изтичащо на тротоара.

„Това вече е върхът! — помисли си. — Сега воня като бар в съботна вечер.“

Криво-ляво се изправи — тъкмо навреме, за да види как автомобилът — наистина беше мерцедес, голям седан, сив като мъгливото утро — се вряза в чакащите и закриволичи като пияница, разпръсквайки човешки тела. От решетката на радиатора капеше кръв. Някаква жена (обувките ѝ се бяха изхлузили) се подхлъзна и с разперени ръце се просна върху предния капак. Опита се да се хване за чистачките, не успя и се изтъркаля обратно на асфалта. Жълтите ленти с надпис „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“ се скъсаха. Метално колче се удари в големия седан, който не намали скоростта. Том видя как мерцедесът прегази спалния чувал и едрия мъжага, вдигнал ръка, сякаш да предпази жената и бебето.

Идваше право към него!

— Тод! — изкрещя! — Тод, ставай! — Напипа едната му ръка и го задърпа. Блъснаха го и той отново падна на колене. Чу как садистът форсира двигателя на мерцедеса. Седанът неумолимо се приближаваше. Том се опита да изпълзи встрани, но го ритнаха в слепоочието. Свитки му излязоха от очите.

— Том? — Някак си Тод се беше озовал зад него. Кога и как се беше случило? — Том, какво става?

Някой се стовари върху него, после още някой, непосилна тежест, под която щеше да стане на пихтия. Бедрата му се прекършиха като крехки пилешки кости. Тежестта изчезна, но мигом я замести силна болка.

С усилие вдигна глава и видя как задните светлини на мерцедеса изчезват сред мъглата. Видя парчетата от счупената бутилка с уиски. Видя, че Тод лежи по гръб и около главата му се е събрала локва кръв. Под колебливия светлик на зората видя алени следи от автомобилни гуми, губещи се в далечината.

Помисли си: „Линда имаше право. Трябваше да си остана вкъщи.“

Помисли си: „Ще умра и може би ще е по-добре. Защото, за разлика от Тод Пейн не си изтеглих парите от застраховката.“

Помисли си: „Въпреки че вероятно ще ми се наложи… след време.“

После го обгърна непрогледен мрак.

* * *

Том Саубърс дойде в съзнание след четирийсет и осем часа. Намираше се в болницата, Линда седеше до него и държеше ръката му. Попита я дали ще остане жив. Тя стисна дланта му и го увери, че няма да умре.

— Парализиран ли съм? Отговори ми честно.

— Не, скъпи, но имаш много счупени кости.

— Как е Тод?

Линда обърна глава и прехапа устни.

— В кома е — отговори след малко, — обаче лекарите смятат, че след време ще излезе от нея. Познавало се по мозъчната му дейност… или нещо подобно.

— Блъсна ме кола. Не успях да избягам навреме.

— Знам, скъпи. Още много хора са пострадали. Шофьорът очевидно е луд. Още не са го заловили.

На Том не му дремеше за шофьора на мерцедеса. Важното сега беше, че не е парализиран. Добра новина, обаче…

— Тежко ли ми е положението? Без лъжи, ако обичаш.

Тя го погледна, но след миг извърна очи към картичките с пожелания за бързо оздравяване, наредени на нощното шкафче, и смотолеви:

— Амииии… да речем, че ще мине известно време, докато отново проходиш.

— Колко време?

Линда целуна ранената му ръка:

— Лекарите не знаят.

Том Саубърс затвори очи и зарида. Жена му послуша известно време, после не издържа, наведе се и занатиска бутона за инжектирането на морфин, докато апаратът прекрати подаването. Дотогава Том вече спеше.

1978

Морис взе одеяло от най-горната полица на дрешника в спалнята и покри Ротстийн, който се беше килнал на креслото. Мозъкът, измислил Джими Голд, сестра му Ема и неговите родители — себични хора на крачка от алкохолизма, приличащи си като две капки вода с родителите на Морис, засъхваше върху тапетите. Вместо потрес Морис изпита изумление. Очакваше малко кръв и дупка между очите, не и противна каша от смазани хрущяли и кости. Очевидно му липсваше въображение, затова беше обречен да чете и да цени творбите на колосите в съвременната американска литература, но никога да не стане велик писател.

Фреди Доу излезе от кабинета, преметнал през раменете си по един претъпкан сак. Къртис го последва — беше навел глава, ръцете му бяха празни. Изведнъж се затича, шмугна се край Фреди и се втурна в кухнята. Вятърът подхвана вратата към задния двор и я блъсна в стената на къщата. Чуха се звуци от повръщане.

— Прилоша му — отбеляза Фреди, който притежаваше дарбата да констатира очевидното.

— Ти добре ли си? — попита Морис.