Търси се

— Да. — Онзи излезе през парадния вход, без да погледне назад, само се спря за миг, за да вземе металния лост, облегнат на люлката на верандата. Бяха се подготвили да влязат с взлом, обаче входната врата беше отключена. Вратата на кухнята — също. Изглежда, Ротстийн изцяло беше разчитал на сейфа. Е, на кого липсваше въображение?

Морис отиде в кабинета и разгледа подреденото бюро и пишещата машина, покрита с калъф. После — снимките на стените. На всички бяха двете бивши съпруги на писателя — с рокли и с прически по модата на петдесетте, засмени, млади и красиви. „Колко странно, че Ротстийн е оставил в кабинета си отхвърлените от него жени, за да го гледат, докато пише“ — каза си той, само че нямаше време нито да размишлява по въпроса, нито да прерови чекмеджетата на бюрото, което щеше да му достави голямо удоволствие. Обаче струваше ли си да тършува? Та нали тетрадките вече бяха в ръцете му? Притежаваше плодовете на ума на Ротстийн — всичко, което беше написал, откакто преди осемнайсет престана да издава романи.

При първия курс Фреди беше натъпкал в саковете пликовете с банкноти (естествено, двамата с Къртис се интересуваха само от парите), но в сейфа имаше още много тетрадки. Тетрадки „Молескин“, на каквито е писал Хемингуей и за каквито мечтаеше Морис в изправителното (там мечтаеше и да стане писател). Само че в изправителния дом за малолетни престъпници „Ривървю“ му отпускаха седмично по пет листа вестникарска хартия „Блу Хорс“ — крайно недостатъчна дори само за започването на най-великия роман в историята на американската литература. Безсмислено беше да моли за още. Веднъж предложи на интенданта Елкинс да му направи свирка срещу още дванайсет листа хартия, но онзи го удари с юмрук в лицето. Доста забавно, като се има предвид, че през деветмесечния си престой в изправителния дом Морис беше изнасилван многократно, при това често запушваха устата му с мръсните му гащи.

Не обвиняваше изцяло майка си за изнасилванията, но донякъде и тя беше отговорна. Анита Белами, прочутата историчка, чиято книга за известния индустриалец Хенри Клей Фрик беше номинирана за „Пулицър“. Дотолкова прочута, че да има претенциите и за специалистка по съвременна американска литература. Една вечер след безплоден спор с нея относно трилогията за Джими Голд той се вбеси и излезе с намерението да се напие. Така и направи, въпреки че беше и изглеждаше непълнолетен.

Алкохолът не му понасяше. Като се напиеше, често вършеше щуротии, които после не си спомняше. През онази нощ щуротиите бяха влизане с взлом, вандализъм и сбиване с частния охранител, който се опита да го задържи до пристигането на официалните представители на закона.

Случи се преди шест години, но все едно беше вчера — толкова ярки бяха спомените му. Беше глупава издънка. Едно е да откраднеш кола, да се повозиш с нея из града и да я зарежеш някъде (вероятно след като се изпикаеш върху таблото). Адски е тъпо, но с малко късмет може да ти се размине. Обаче да влезеш с взлом в къща в Шугар Хайтс? Двойна тъпотия. В тази къща нямаше нещо, което да иска да притежава (най-малкото нещо, за което да си спомня после). А когато наистина искаше нещо и предложи да го чукат в устата в замяна на няколко листа евтина хартия, получи юмрук в лицето. Той се засмя, защото тъкмо това би направил Джими Голд (разбира се, преди да улегне и да си продаде душата на Златния телец), и какво последва? Последва още един удар в лицето, този път по-силен. Чу приглушеното хрущене от счупването на носа си и се разплака.

Джими Голд никога нямаше да се разплаче.

С трепет се загледа в тетрадките и почти не забеляза Фреди Доу, който се върна с още два сака. Носеше и протрита кожена пътническа чанта.

— Намерих я в килера — обясни. — Заедно с милиард консерви с боб и с риба тон. За какво ли са му притрябвали? Шантав тип. Може да е чакал края на света. Хайде, Мори, стига си зяпал. Да тръгваме. Някой може да е чул изстрела.

— Няма такава опасност. Най-близката къща е на три километра оттук. Не се притеснявай.

— Пандизите са фрашкани с хора, дето не са се притеснявали. Искам веднага да се разкараме.

Морис засъбира тетрадките, но не издържа и прелисти една. Ротстийн наистина беше шантав и като нищо можеше да е натъпкал сейфа с празни тетрадки, надявайки се след време да ги използва за писане на романите си.

Страховете му се оказаха безпочвени.

Най-малкото тази тетрадка беше изписана с дребния акуратен почерк на Ротстийн; всяка страница беше запълнена от горе до долу и от край до край, полетата бяха тънки като конец.