Търси се

На Гъвърнмент Скуеър краката му не издържат. Сяда, по-точно се строполява на една пейка. Невиждащо се взира в празния бетонен площад и си мисли, че ако мине някоя патрулка, сто на сто ще си има неприятности (наложен му е вечерен час като на тийнейджър), но има ли значение? Заеби, хич да не ти пука! Какво като го върнат в „Уейнсвил“? Все му е едно. Там поне няма да се разправя с шибания шишкав шеф. Нито ще пикае в чашка пред Елис Макфарлънд.

От другата страна на улицата е кафенето „Щастливата чаша“, където навремето често водеше приятни разговори за книги с Андрю Халидей. Последният им разговор обаче никак не беше приятен. „Не припарвай до мен“ — му беше казал Анди. Така се разделиха тогава.

Мозъкът на Морис, който от час работи на празни обороти, изведнъж зацепва и замъгленият му поглед започва да се прояснява. „Не припарвай до мен, или ще повикам полицията — заплаши го старият му приятел, но каза още нещо. Даде му съвет: — Скрий ги някъде. Закопай ги! Само така може би ще отървеш кожата.“

Наистина ли го каза, или Морис си въобразява?

— Каза го — прошепва. Поглежда изкаляните си ръце и вижда, че ги е свил в юмруци. — Каза го, разбира се! „Скрий ги — каза. — Закопай ги.“ — Това поражда някои въпроси.

Например: Кой знаеше, че тетрадките на Ротстийн са у Морис?

Кой беше видял една от тях?

Кой знаеше къде живее Морис тогава?

И най-важният въпрос: кой знаеше за няколкото хектара буренясала земя, за празния парцел, незастроен поради безкраен съдебен спор, през който минаваха за по-напряко само хлапета, отиващи в Младежкия център?

Отговорът на всички въпроси е един и същ.

„Някой ден колекционерите ще проявят интерес. Бъди сигурен! След като притежавам собствен магазин, ще си създам голяма клиентела. Обаче дотогава ще минат години. Донеси тетрадките в началото на следващия век, ако още са у теб“ — бе казал старият му приятел.

Е, чакал беше дълги, предълги години. Достатъчно време, през което старият му приятел си е мислил за скъпоценните тетрадки, които така и не се появиха на бял свят — нито когато Морис беше арестуван за изнасилване, нито после, когато къщата му беше продадена.

Дали в някакъв момент старият му приятел не е решил да посети стария квартал на Морис? Дали не се е разходил няколко пъти по пътеката между „Сикамор“ и „Бърч“? Дали при една от тези разходки не е носел детектор за метал с надеждата, че уредът ще запиука, приближавайки се до сандъка с метален обков?

Всъщност дали спомена за сандъка при онази среща?

И да не е, Халидей се е досетил, че тетрадките няма да се поберат дори в голям железен сейф, а хартиените торби или конопените чували щяха да изгният. Морис се запитва на колко ли места Анди е копал, преди да удари джакпота? На десет? На петдесет? Петдесет бяха твърде много, но през седемдесетте Халидей не беше шишко с патешка походка. А и не му е липсвала мотивация. Или… може би не му се е наложило да копае. Може би някоя пролет потокът е прелял, почвата е ерозирала и обвитият с корени сандък се е показал. Възможно ли е този вариант?

Морис става от скамейката и продължава пътя си. Сега отново мисли за Макфарлънд и от време на време се оглежда, за да се увери, че надзорникът не е наблизо. Вече не му е все едно, защото има нещо, заради което да живее. Има цел! Може би старият му приятел е продал тетрадките. Възможно е, нали е търговец — като Джими Голд в „Беглецът уляга“. Но може да си е оставил поне няколко. Има само един сигурен начин да разбере и един-единствен начин да открие дали старият вълк още има зъби. Налага се да навести своя човек.

Стария си приятел.

Трета част Питър и вълкът

1.